Бишоп-Одън-Фрост: поетическа среща на върха

Елизабет Бишоп, Уистън Хю Одън, Робърт Фрост. Одън и Фрост са познати имена за четящата публика - но Бишоп? Защо и тя? Отговорът е прост: защото Елизабет Бишоп е поет със запазено място в канона на модерната поезия. Или според разгърнатото определение на българския й преводач Димитър Кенаров: “Защото тя е една от най-важните фигури в американската поезия от втората половина на 20 в., застанала на моста между късния модернизъм и най-съвременните литературни течения; защото стихотворенията й са елегантни, чувствени, нестандартно ритмични, ерудирани, разнообразни като форма и стил, благословени с тънко чувство за хумор; и защото поезията й е изключително четивна.”

…

Долу, край водата, там където
издърпват лодките по дълга рампа,
тънки сребристи дървени трупи
лежат хоризонтално,
напречно на сивите камъни, надолу, надолу,
на интервали от четири, пет стъпки.

Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
стихия, непоносима за смъртни,
за риби и тюлени... Наблюдавах един тюлен
няколко вечери подред.
Любопитстваше. Привличаше го музиката;
и той като мен - привърженик на пълното потапяне,
и ето защо му пеех баптистки химни.
Изпях му също "Непоклатима крепост е нашият Бог."
Той се подаде на повърхността и ме погледна
втренчено, като клатеше глава.
После изчезна, после изведнъж изплува
почти на същото място и сякаш сви рамене,
като че това беше в разрез с принципите му.
Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
кристалната, сива, ледена вода... Някъде зад нас
се издигат величествените достолепни борове.
Синкави, подобно сенките си,
милион коледни елхи
в очакване на Коледа. Водата е като увиснала
над облите сиви и синьо-сиви камъни.
Виждала съм го отново и отново, същото море,
плавно и равнодушно полюшващо се над камъните,
ледено и свободно над камъните,
над камъните и над света.
Ако си потопиш ръката,
мигом ще те заболи китката,
костите ще те заболят и ръката ти ще пламне,
все едно водата е преобразование на огън,
който се храни с камъни и гори с тъмен сив пламък.
Ако отпиеш, първо ще усетиш горчивина,
после соленост, после езикът ти ще се опари.
Така си представяме познанието:
тъмно, солено, кристално, подвижно, напълно свободно,
извлечено от студената неумолима уста
на света, изсмукано от каменните му гърди
навеки, тече и изтича, и доколкото
познанието ни е исторично, то тече и се оттича.

Откъс от стихотворението “Край рибарските складове”.

Елизабет Бишоп се ражда през 1911, но още съвсем малка изгубва първо баща си, а после майка си, настанена завинаги в психиатрична клиника, и израства при баби и дядовци в сравнително охолство. През 30-те години живее известно време в Европа, а след това във Флорида, където през 1946 излиза първата й стихосбирка. Сприятелява се с поета Робърт Лоуел, но за разлика от него избягва всякакъв психологизъм, концентрирайки се върху възприятията от физическия свят.

Известна с манията си за прецизност, Бишоп често прекарва години, работейки върху едно-единствено стихотворение. Нейните творби могат да бъдат четени и като едва прикрит израз на отчуждението й като сирак, жена и лесбийка, като човек без корени, страдащ от депресии и алкохолизъм.

През 1951 тя се установява в Бразилия, където живее дълги години, намирайки сигурност и любов в лицето на Лота де Маседо Суареш. След самоубийството на приятелката си, Елизабет Бишоп се завръща в САЩ и в 1976, три години преди смъртта си, издава последната си стихосбирка “География ІІІ”, считана за връх в нейното малко по обем творчество. От тази сбирка е стихотворението «Едно изкуство»:

Изкуството да губиш е лесноусвоимо;

Толкова вещи се изгубват без следа,

Но загубата им не е непоносима.

Губи по нещо често. Много не мисли му,

ако си загубиш времето или ключа.

Изкуството да губиш е лесноусвоимо.

Свикни да губиш бързо всичко, което имаш:

накъде си тръгнал, лични имена, места.

Повярвай, загубата им е поносима.

Часовникът на майка ми изчезна. Без дим

и предпоследната ми къща изгоря.

Изкуството да губиш е лесноусвоимо.

Два града прелестни изгубих и родина,

две реки, и континент, и няколко села.

Липсват ми, но липсата е поносима.

- Дори когато те загубих (ръце любими,

весел глас), не ще излъжа, ако изрека:

изкуството да губиш е лесноусвоимо,

макар и да е (Напиши сега!) непоносимо.

Спомняте си, разбира се, филма “Четири сватби и едно погребение”. Тогава може би си спомняте и епизода с погребението и онова великолепно стихотворение, което Матю прочете за покойния си приятел Гарет:

Часовниците всички спрете, телефона изключете,

а кучето да спре да лай - с кокал тлъст го залъжете;

нека пианото утихне и под барабани приглушени

ковчега изнесете; да дойдат всички опечалени.

Нека аероплани над нас надават жален вой

и пишат на небето думите: “Мъртъв е той”.

На гърдите на бели гълъби траурни ленти сложете,

а регулировчиците в черни ръкавици облечете.

Той бе за мен север и юг, изток и запад мой,

моят работен ден и моят неделен покой;

мое слънце, моя нощ, мой разговор и мой стих.

Мислех, че любовта ще бъде вечна. Сгреших.

Не искам вече звездите - всички изгасете,

луната покрийте и слънцето махнете.

Гората изсечете, а после източете океана,

защото смисъл за мене вече в нищо няма.

“Погребален блус” от Уистън Хю Одън – роден в Англия, живял в Америка и умрял през 1973 в Австрия; социалист, фройдист, хомоксексуалист, после християнин и консерватор, но преди всичко – най-големият английски поет на миналия век.

Одън е ценен за виртуозната си писателска техника и владеенето на всички възможни стихотворни форми; за тематичната широта на творчеството си, включващо елементи от популярната култура, политиката и разговорната реч, както и за своя огромен интелект, черпещ както от извора на хуманитарната, така и на научната култура:

ПО-ЛЮБЯЩИЯТ

Гледайки звездите, ми е ясно като ден,
че на тях въобще не им пука за мен,
но на света най-малките ни врагове
са безразличните хора и зверове.

Какво ако звездите ни пращат любов,
а ний сме равнодушни към техния зов?
Няма ли равностойна обич между нас,
нека по-любящият тогава бъда аз.

Имам, мисля, чувства романтични
към звездите, толкоз апатични,
и мога сега да кажа без страх:
"Пред дните аз звездите избрах."

Ако някога звездите изчезнат от света,
празното небе ще се науча да чета,
ще се слея с пълния му върховен мрак,
дори години да са ми нужни чак.

“Поезията е това, което се губи при превода”, казва Робърт Фрост. Сякаш в потвърждение на думите му, българските преводи на неговите стихове са най-слабите от работите на всички поети, включени в това предаване. И все пак, онова, което остава, е достатъчно, за да се разбере защо, когато умира през 1963, Робърт Фрост е най-популярният и най-често цитиран американски поет, четирикратен лауреат на Наградата Пулицър:

ВРАТАТА БЕЗ КЛЮЧАЛКА

След много години,
Накрая чух почукване,
И се сетих за вратата
Без ключалка за заключване.

Духнах свещта,
На пръсти по пода стигнах,
И две ръце в молитва
Към вратата вдигнах.

Но почука се отново.
Прозорецът ми бе широк;
Качих се на перваза
И излязох вън със скок.

Обратно през прозореца
Аз викнах: "Влезте"
Вие който
На вратата днес сте.

Почукване аз чаках
От клетка да избягам
По света се крия
С годините си лягам.

Лириката на Робърт Фрост е свързана с живота на село и с природата, но е далеч от всичко пасторално. Напротив, от заобикалящия го пейзаж Фрост извлича метафизична дълбочина и прозрения в човешкото съществуване, надхвърлящи място и време. Тъкмо в годините, когато модернизмът е в апогея си, той постига това без да прибягва до каквито и да било експерименти с езика или формата, гледайки с подозрение дори на белия стих:

ОГЪН И ЛЕД

Някои казват, че светът ще свърши в огън.
Други казват - в лед.
Заради страстта, която съм изпитал, мога
да се съглася веднага с версията с огън.

Но ако ще се умира два пъти подред,
мисля, виждал съм достатъчно омраза,
за да кажа, че и версията с лед
става за проказа
и унищожение навред.

Своите теми Фрост намира в ежедневието, заявявайки, че не обича да пише за нещо, което не вижда. Поради връзката му със селския живот, поетът твърде прибързано бе поставен в ъгъла на пуританския консерватизъм. Но това е недоразумение, тъй като подобно на всяко друго велико творчество и неговото излиза от собствения си контекст - то не е обърнато назад, а е безвременно. “Както всички добри стихотворения, и неговите започват у дома, но както само най-добрите - отвеждат навсякъде”, отбелязва критикът Марк Ван Дорън. Самият Фрост го е казал по-земно: “Стихотворението трябва да започва с радост и да завършва с мъдрост.” Тази привидно проста философия е залегнала в основата и на “Пътят, по който не тръгнах”, навярно най-известното стихотворение на Робърт Фрост, с което приключва нашата малка поетическа среща на високо равнище:

ПЪТЯТ, ПО КОЙТО НЕ ТРЪГНАХ

Пътят се разделяше надве насред пожълтялата гора,

и, изпълнен със съжаление, че не мога да тръгна и по двата

и пак да бъда само един пътник , аз дълго се взирах,

докъдето погледът ми стигаше,

до мястото, където пътят правеше завой.

А после тръгнах по другия;

той изглеждаше също толкова добър,

тревист и неутъпкан,

също като първия.

И двата пътя тази сутрин

бяха застлани с окапали листа.

О, аз вървях по избрания от мен път цял ден !

Съмнявах се, че някога щях да се върна обратно.

Един ден след години много

щях да разказвам за този случай -

как пътят се бе разделил на две в гората,

как бях поел по по-малко отъпкания,

и как това бе променило всичко.