Борба на всички фронтове

Седмицата, през която борбата за президентския пост привидно е утихнала, на обществената сцена се наместват разни други схватки и битки от всякакъв десен и калибър – а тепихът като да е постлан с финикийски знаци. Те от своя страна са и най-важното оръжие, което обаче не всеки може да извади, за да се увенчае с победителски лаври. Не всеки е Кушлев, за да си самоопредели достойно възнаграждение.

България ще се бори за общите си работници. Шофьори, строители, сервитьори, камериерки, болногледачки, работници в консервната промишленост са най-честите оферти на европейски работодатели, отправяни чрез държавната Агенция по заетостта или чрез западни частни трудови посредници.

Из първа страница на в. “Дневник”

Днес, както си летях към трамвайната спирка, от витрината на кварталната бакалия ме препъна обява, написана с огромни букви и закачена на витрината: Търся домашна прислужница за квартал “Лозенец”, възнаграждение 400 лева. И два телефона за връзка, стационарен и подвижен. Стъписах се поне от три неща: първо, че България вече здраво е подхванала борбата за общите си работници, държавна власт и частен капитал са се съюзили, сплотили са се в един общ юмрук, така да се каже, за да победят и опазят човешкия ресурс и работната ръка в страната ни. Чули са демек бизнесмените и предприемачите призива на премиера Станишев за увеличаване на заплатите в частния сектор, и не само са го чули, но и последвали. Сумата от 400 лева удря в земята заплатите на учители, лекари, университетски преподаватели – но и за какво са ни притрябвали те с безпредметната им образованост, обременени и объркани от премного неприложими знания, невротизирани от необходимостта да работят поне на три места, за да свържат двата края. Обявата недвусмислено потвърди и народната поговорка, че тук сме евтини на брашното и скъпи на триците – макар и само в абстрактните измерения на българското житие-битие. Защото в конкретните брашното си поскъпва и хляба също – и този факт освен напрежение и страх у хората, нагнетява и як евроскептицизъм, основоположен вече от сметките за ток в някои райони на страната, където енергоразпределителните дружества вече се управляват от частни компании.

Но да се върна на обявата: тя ме подсети, че борбата може спечелена, само ако се придържаме към светлия пример и напористост на проф. Стоян Кушлев в лютата му разправа с незаконно придобитото имущество. Той, милият, за да не се изкуши и да хукне като общ работник към Европата, си е самоопределил месечна заплата от 7000 лева, то верно, какво друго да го задържи в мръсотията и тинята на черноработническото ровене из далаверите на бандитите, политиците и останалите съмнителни богаташи на отечеството.

Трето: борбата в България никога не свършва – и най-важното води се публично и тайно на всички нива, и както е написал Вапцаров в своето безсмъртно и предсмъртно стихотворение: “Борбата е безмилостно жестока, / борбата както казват е епична…” Води се и за място под слънцето и за място в трамвая, води се и между домашните прислужници и между слугите на народа. Най-личният сред тях, Бойко Борисов, поне на сто фронта воюва – най-паче за боклука на подопечните си столичани. Едни са му врагове, други –още по-големи – с тях и заплатата си мери, защото заплатата е най-големият мускул, в преносен смисъл, естествено.

В преносен смисъл и ние, които работим с умовете си, и мускулите ни съвсем хилавички, вкупом излишни ставаме. В библейски и български смисъл – затова и България нито води, нито ще поведе борба за нас.