Боричкане за власт и разчистване на сметки определят политическата ситуация в Полша.

От близо година в Полша цари страст към голямото разчистване. Откакто братята Лех и Ярослав Качински управляват страната, новите й управници са завладяни едва ли не от манихейска лудост. В битката им между светлината и мрака всеки полутон се приема за признак на слабост и всяка критика към правителството – за намеса на дявола. В борбата между доброто и злото управниците не знаят прошка. Никой правителствен шеф в рамките на Европейския съюз не е дръзнал да се нахвърля срещу отделни журналисти и да ги нарича “вредители”, както обаче прави това полският министър-председател Ярослав Качински с будния публицист Адам Михник. Но според светоусещането на Качински целта оправдава средствата.

Целта е краят на омразната днешна трета република и нейните предтавители, интелектуалци, художници, журналисти. Водачите на управляващата партия за право и справедливост откровено пропагандират “разбиването” на уж всемогъщия четириъгълник на тайните служби, политиката, лобистките групи и икономиката.

Главното оръжие в борбата за падането на републиката е новият т.н. лустрационен закон, приет на 18 октомври миналата година и подписан при особено мнение от Лех Качински. Чрез този закон трябва всъщност да се обезвласти досегашния елит, като се докажат някогашните му връзки с бившите тайни служби и да се сложи край на скрито продължаващото съществуване на “народна република Полша”.

Експертите смятат, че в бъдеще най-малко 400 хиляди поляци ще изпаднат под подозрение за колабориране с тайните служби и така ще бъдат политически и обществено унищожени. Защото коалицията на десните популисти иска не само да отвори всички досиета на лица, заемащи отговорни постове, а и да обърне доказателствата срещу тях. За разлика от лустрационния закон от 1997 г. и за разлика от обичайната в европейските страни практика, заподозряният в сътрудничество с бившите комунистически тайни служби, ще трябва в бъдеще сам да докаже невинността си. Нещо като “лов на вещици” в стила на маккартизма.

Неприкрита е радостта на управляващите партии винаги, когато до неотдавна безупречни личност попаднат под подозрение в сътрудничество с бившите тайни служби, например Яцек Курон, който се смяташе за символична фигура на борбата срещу комунизма. Човек добива чувството, че новита господари на Полша се нахвърлят ядно и с чувство за превъзходство срещу старите си бойни другари. Понякога това прилича и на мъст от завист срещу бившите съюзници от “Солидарност”, които след промяната са имали просто по-голям успех или пък са се издигнали повече. Както и да е, в атмосферата на отмъстителност, недоверие и мисионерство на католическата църква и отказалия от поста си архиепископ на Варшава Станислав Велгус не им остава нищо друго, освен да се оттеглят.

Католическата църква все още е единствената морална инстанция в Полша. От 1981 г. тя открито се обяви на страната на “Солидарност” и на протестиращия народ. Изборът на Карол Войтила за папа и убийството на свещеника Попилюшко от тайните служби през 1984 г. укрепиха в очите на верующите независимостта на църквата от държавата. Интеграционната сила на католическата църква е налице и днес. Все още полският елит е по-набожен, отколкото този в другите страни членки на Европейския съюз, ако не смятаме ирландците. Не се ли крие именно в това шанс, църквата да повлияе положително на днешната ситуация. Политическата умереност във всеки случай би била в интерес на полския епископат, който от години се стреми към укрепване на гражданското общество и срещу екстремизма.