Бунтът на пенсионерите

Когато генерали искат оставката на един министър, в първия момент демократичният рефлекс повелява скептицизъм. Защото в конституционните държави важи приматът на политиката. Поверяването на върховната командна власт на представител на народа цели да не се допусне самовъздигането на войската. Американската история не познава друг подобен случай: група заслужили генерали искат посред една война оставката на министъра на отбраната.

Американските президенти често са наказвали строго неподчинението на военните. Абрахам Линкълн уволни сума ти командири докато най-сетне попадна на онзи, който бе готов да води гражданска война. В 1951 Хари Труман отне командването на генерал Дъглас МакАртър, тъй като последният отказа да приеме границите на мисията си в Корея. Джордж Буш не разполага с подобни средства. Защото генералите предприеха своята офанзива малко след като се пенсионираха, така че не подлежат на санкции. Четирима от тях са участници в иракската война. Те твърдят, че говорят от името и на други свои другари от генералитета. Възможно е това да е вярно. Защото надигането на пенсионерите придобива политическо измерение тъкмо от широко разпространенето убеждение, че те представляват само върха на айсберга.

Военните са изправени пред вечната дилема на своята професионална етика: кога трябва да се подчинят? И кога, следвайки съветта си, да се противопоставят на върховното командване? Генерал Грегъри Нюболд, един от шестимата, напомня, че само низшите чинове полагат клетва пред началника си; офицерите се заклеват в конституцията. Разбунтувалият се генерал смята, че в случая той изпълнява върховния си дълг тъкмо пред конституцията. Нюболд казва, че актуалните развития му напомняли за виетнамския хит на рокгрупата The Who от 1971: Won´t Get Fooled Again (Няма да се оставя да ме заблудят отново). “Днес нас пак ни прелъгаха” – казва той.

Министърът на отбраната Ръмсфелд има една основна линия: предимство на техниката пред хората. От влизането си с Пентагона той заменя войниците с технология, а тежките оръжия с леки оръжия, направлявани от компютър. Ръмсфелд превърна Ирак в изпитателно поле за своята “военна трансформация”, забравяйки простия факт, че компютрите не могат да окупират една страна. Бунтът на генералите назря не на последно място поради липсата на достатъчно войски в Ирак. Ръмсфелд виждаше своята мисия и в това да освободи американските войници от виетнамската им травма. Вместо това той съживи тази травма. Ръмсфелд символизира краткия момент на американска арогантност непосредствено след нараняването от големия терористичня удар през 2001. Днес той прилича на вкаменелост от онова време.

Колкото и да е парадоксално обаче офанзивата на генералите поне засега не застрашава положението на министъра на отбраната. Защото, ако президентът се откаже от него това би приличало на поражение пред шепа пенсионери. Затова Буш го потупа по гърба и си закачи Ръмсфелд като пранга на крака.

Все пак големият шанс на Буш е да направи тъкмо това, което досега избягваше: да използва срива на своята популярност, да си признае грешките и да си направи съответните изводи. Ако изхвърли Ръмсфелд, той би могъл да го натовари с вината за грешките във войната; това би могло дори да отклони вниманието от собствената му отговорност. Също както навремето президентът Джонсън: посред виетнамското тресавище през 1968 той смени своя министър на отбраната. Само след няколко седмици новият шеф на Пентагона ревизира цялата политика по отношение на Виетнам и така започна дългият процес на американското изтегляне. Колкото по-скоро реагира Буш, толкова по-големи са шансовете на неговата партия, защото в скоро време думата отново ще имат избирателите.