Българите и земята

Години наред дебатът по отношение на възможността чужденци да купуват земя в България припламваше и затихваше в зависимост от флуктуациите на политическия дневен ред. Но винаги, без изключения, през тази тема прозираха някои от базисните нагласи на средно-статистическия българин, който казва – защо ще ИМ даваме и земята си?! Сега и земята НИ ли ще вземат?

В основата на това спонтанно възклицание стоят няколко дълбоко вкоренени схващания, в които се отразява цялата народопсихология на хората от двете страни на Балкана.

Първо, Земята – но не в абстрактния смисъл на думата, не и като астрално тяло, а – като почва, нива; като обработваема площ и територия се възприема като нещо сакрално.

Целият фолклор, всички разкази на Елин Пелин доказват именно това.

Второ, бита и душевността на българския народ, които са свързани със земеделието създават чувството за непосредствена зависимост на хората от няколкото обозрими квадратни метра, които познават и за които са се грижили дедите им.

Трето, локалният характер на не малка част от българската икономика, нейната затвореност в териториалните граници на държавата, също обясняват съществуващата съпротива срещу подобна промяна в основния закон.

Четвърто, българите едва сега излизат от своята изолация – както политическа, така и географска. Много малко от тях – особено сред представителите на селскостопанските производители – са имали възможност да пътуват и да видят свят, както се казва. Непознаването на другите е в основата не само на предпазливото отношение към тях, но и на неспособност за съпоставяне на чуждите с местните практики.

Пето – идеята за реципрочност – т.е. за възможност българи на свой ред да купуват земя в чужди страни, да притежават имоти в Европа или в Америка е отдалечена на толкова голямо разстояние от днешния ден, че по никакъв начин не може да подкрепи някои от аргументите на вносителите. Съществуващите изключенията са свързани с фигурите на мрачни субекти от мафиотския свят или бившата номенклатура, които са забогатели по незаконен начин и тези примери са чисто и просто елемент от други сюжетни линии.

Когато се обсъждат законодателните промени за възможността чужденци да купуват земя в България, депутатите би трябвало да отчитат съществуващите масови нагласи, би трябвало да проявяват разбиране към тази чувствителност на българина и да му обясняват защо неговите опасения са несъстоятелни.

Към изброените причини обаче има още една, която влиза в спор с така наречената толерантност на българския народ. И тя е – турците! Обстоятелството, че 10 на сто от българските граждани са мюсюлмани, обстоятелството, че Турция е нашата южна съседка, както и натрапваните в продължение на десетилетия клишета от половинвековното робство – биват добре експлоатирани от шепа гласовити националисти, които казват: защо те ще купуват нашата земя и ще я обработват?! Като «те» в случая са онези хора, които изгонихме от страната и които при промяна на закона биха имали мотив да се върнат. А ние сме тези, които не искаме да обработваме земята, гледаме я как буренясва и вдигаме патриотарски лозунги.

Какво ще направят «те» със земята? Ще я сложат в дисагите си и ще я изнесат извън България? Ще я опаковат и ще я сложат в добре пазени сейфове? Или просто ще се върнат, за да я поливат, копаят, торят и садят…

Най-сполучливата метафора във филма по идея на Нери Терзиева «Откраднати очи» е един епизод, в който - преди да се присъедини към колоната на изгонените от България турци, последния жест на един възрастен човек е да полее градинката си, да увие шепа пръст в една кърпичка и да я пъхне в пазвата си. Защото я обича.