България, Балканите и Западът

Въпросът, който ми задават най-често в Германия, гласи: ”Как се оправяте с българския език? Сигурно е много труден?” След първата година, прекарана в България, отговарях: ”Няма проблем!” Защото един истински германец би трябвало да се справя с предизвикателствата. Та нали ние, германците, продаваме на слънчева България дори солариуми. След две години, прекарани в България, отговарях вече по-предпазливо: ”Оправям се, колкото да ме разберат.” Днес, след като живея в България вече три години, този въпрос всеки път ме стряска. Наум редя отговори, които са дълги колкото цяла дисертация, ала за тях няма време: стоим в коридора на едно германско радио, а редакторът бърза за обяд. Явно трябва да бъда кратък: ”Зависи. Вече мога да разбирам бързоречивите репортери по радиото, без да вдигам кръвното. Когато ми разкажат виц, смея се където трябва. Понякога дори откривам граматически грешки във вестниците.”

Вече мисля как ли ще звучи отговорът ми на този въпрос след четири години. Защото, освен новия език, в България научих още нещо важно: да разбирам характера на моите собствени съотечественици. Едва откакто живея сред симпатично отпуснатите, необичащи да се напрягат българи, аз забелязвам, че в Германия повечето хора сякаш непрекъснато бързат по накой коридор. В България нещата изглеждат съвсем другояче. Там би било твърде неприлично просто да кажа ”Добър ден” и да премина към същината. Нещо повече, моите събеседници сигурно ще се обезпокоят, ако гледам да говоря сбито. ”Спокойно, бе Томас, спокойничко! Ще пийнеш ли една ракийка?”

Разбира се, и в България има моменти, когато времето не стига. Но за такива случаи си има чалъми. Например – можеш да говориш бързо и да гълташ цели срички. Вместо ”Какво да правиш?” ще кажеш ”Кво дпраиш?”. Не на последно място, човек може да осланя на богатия асортимент от опростявания, които българският език е развил през своята 1300-годишна история. Там, където на германеца му трябва цяло подчинено изречение, българинът се справя с една представка. По желание към думата могат да се добавят дори три или четири представки и докато ние затъваме в чудовищни изречения, за да изразим душевното си състояние, българинът с един глагол и една-две представки съвсем ясно описва какво смята да направи след малко, какво мисли по този въпрос и какво точно изобщо не му се прави. Това многообразие на българския език мога да сведа до една сентенция: ”Българският прилича на баничка с ореол. Разбереш ли го, няма как да не се оправиш.”

Понякога, когато хората в Германия по изключение не бързат по коридорите, а са приседнали в приятна компания, чувам и друг въпрос: ”Ами азбуката им? Те нали бяха взели от руснаците онази кирилица? С нея как се оправяте?” Е какво да им кажеш? Но аз вече имам опит. Знам, че за българите е нормално да владеят две азбуки, а понякога и три, доколкото Гърция, южната съседка, е най-важният търговски партньор. Светите братя Кирил и Методи от Солун (сиреч – не са никакви руснаци!) през 860 година тръгнали да създават новата азбука именно по гръцки образец, макар че днес разликите са големи. Двамата славянски апостоли имали амбицията да измислят отделна буква за всеки звук в църковнославянския език. Още преди Климент Охридски окончателно да утвърди кирилицата през 9 век, неговият учител Кирил-Константин, един от двамата братя, изобретил така наречената глаголица. По онова време гръцкият език е бил равнозначен на Византия, а Византия била онази велика сила, спрямо която славяните между Тракия и Моравия искали да се еманципират, да получат своя собствена патриаршия със свои литургии и със свещени книги, преведени на славянски. Кирилицата обаче приличала твърде много на гръцката азбука, така че най-напред се появила глаголицата. В крайна сметка тя се оказала много трудна, така че Климент се върнал към кирилицата и именно на нея обучил първите 3500 църковни учители в школата си край езерето на западната граница на днешна Македония.

Ореолът, с който са обгърнати българските думи, шрифтът, дори отделните букви иде тъкмо оттам: от Златния век на България, която в края на 9 столетие била най-голямата държава на Балканите. Във времена, когато принадлежността на хората към държавата била дефинирана не етнически, а верски, българският бил признат от Рим за четвърти език на християнското вероизповедание редом с еврейския, гръцкия и латинския – днес дори не можем да си представим значимостта на този факт.

Чудно ли е тогава, че към края на второто – след византийското - голямо господство на Балканите, османското, през 19 век, по време на така нареченото национално Възраждане в България бил провъзгласен дори специален празник на славянската писменост. След близо 500 години културна стагнация литературата и образованието придобили огромно значение. Ореолът, който носели над главите си светите създатели на кирилицата, се прехвърлил върху буквите, създадени от тях. А връщането към културната идентичност, инспирирано от германеца Йохан Готфрид Хердер, превърнало българската литература от 19 век в нещо като тържествена църковна проповед. И до днес българските писатели се придържат към тази традиция, а най-добрите ги изобразавят именно с ореол над главата.

Това обаче никога не им е пречело да пишат на говоримия, народен език. Тъкмо това имам предвид, когато казвам, че българският е баничка с ореол. Модерната литература настъпва в България като спасение на говоримия език, така че всички езикови прояви са силно зависими от контекста. Сякаш всеки израз е навито многолистно тесто, в което – в зависимост от региона – има плънка от овче сирене или извара, от лук или праз, а самото фино тесто е намазано с масло и е станало меко и гъвкаво от всевъзможните умалителни, от възклицанията и свободните транскрибции.

На писателите от българското Възраждане и през ум не им е минавало да последват обичайната повеля на всички идеалисти към опроставяне, когато са създавали единния български книжовен език. Тъкмо това отличава българския идеализъм: той не е общност на разума, а общност на народа. В този смисъл в България езикът и литературата имат огромно значение за идентичността. И до днес литературата се отделя в специален учебен предмет най-късно в седми клас.

В навечерието на обединяването с Европа този достоен за уважение стремеж към наваксване на културна идентичност се сблъсква обаче с онова, за което стана дума в началото. Романските и германските езици в Европа, или поне английски, немски, френски и испански, се смятат за световни езици, поне един от които всеки човек трябва да може да използва. В същото време славянските езици носят клеймото на маргиналността: тях няма нужда да ги учим. Сиреч, редом с Желязната завеса е имало и нещо като езикова завеса. Освен това конфликтът Запад-Изток, белязал почти целия 20 век – най-напред като състезание между болшевизма и фашизма, после като Студена война – допълнително е разкривил образа на Изтока, придавайки му заплашителен вид. Разрушено е било нещо, което широката обкщественост вече почти е забравила: средноевропейското културно пространство, типични за което са както сръбският писател Мило Дор, който живее във Виена, така и шпаньолецът Елиас Канети, роден в българския град Русе.

Отвореността и богатството на българската култура още от съдздаването на националната държава болезнено се сблъскват с унизителните политически процеси, поради което и до днес психологията на българина мъчително се опитва да помири гордостта и комплексите за малоценност. От едната страна са отличните бележки на българските студенти в САЩ, Германия и Англия. От другата – икономическата немотия, поради която на българите не се гледа сериозно. В желанието си да се хареса и в стремежа си да бъде признат за цивилизован европеец образованият българин е склонен да се изразява с такива сложни намеци, от които би се засрамил дори един английски лорд. В разговор, независимо дали е частен или служебен, българинът почти никога не казва какво точно желае. Вместо това – прави подаръци. С този невербален жест той изразява значимостта на въпросния контакт и искрено се надява, че западноевропейският събеседник няма да го принуди да свали картите. Българите говорят така, както посрещат и гостите си: гостът не бива никога да изпада в неудобното положение сам да си иска нещо.

Ако човек не мисли за това, всеки контакт с българин е обречен на провал. Ето защо ние, западноевропейците трябва да се преодолеем, да проявим широта и да разговаряме с нашите югоизточноевропейски съседи като равни с равни. Трябва да показваме активен интерес, за да им дадем шанса да ни представят самите себе си и своята древна култура. В противен случай никога няма да разберем нещо много съществено: културата на общуването у славяните е развита много повече, отколкото у нас. Тъкмо това е нашият шанс да се обогатим. Шанс, който често пъти глупаво проиграваме.