1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

България в чуждестранните медии

23 март 2005

В статия за американския вестник “Сок хералд”, Аарон Уилс разказва за живота и работата си като доброволец от Корпуса на мира в родопското село Борино:

https://p.dw.com/p/AuKz

Хората в това планинско село са много любопитни за живота в Америка. През изтеклата една година ми бяха задавани много необикновени въпроси. Най-честите бяха: “Какво е времето в щата Минесота в сравнение с Борино?” и “Свикна ли вече с Борино?” На първия въпрос отговарям, че всъщност в Минесота през зимата е по-студено, но тук студът се усеща много повече, тъй като хората не разполагат с отоплителните системи, които има всяка къща при нас. В Борино повечето семейства отопляват само няколко стаи с дърва и въглища. Къщите в Борино са големи, обикновено триетажни, за да има място за младите, когато се задомят. Аз живея на третия етаж в една къща, на който се отоплява само моята стая; собствениците са на втория етаж. През зимата сутрин неведнъж заварвах водата в тоалетната замръзнала.

Що се отнася до втория въпрос, бих казал, че да, вече свикнах с живота в Борино. Разбрах това миналия май, когато излязох на улицата и никой не ми обръщаше вече внимание. Преди това беше много различно, аз бях нещо като местната знаменитост – децата ме зяпаха, бабите шептяха зад гърба ми и изобщо всеки забелязваше присъствието ми в селото. Но така е във всеки малък град в България или в Америка, включително и в моето градче Сок сентър. Затова този майски ден бе забележителен за мен: тогава разбрах, че се бях превърнал в част от местния пейзаж. Вече нямаше значение, че бях първият чужденец и особено първият американец, живеещ в Борино.

Западната представа за отделяне на работата от частните отношения и живот е непозната в България. В Борино се работи с приятелите и членовете на семейството. Мисля, че през първата ми година тук свършихме доста полезна работа за хората - разказва по-нататък Аарон Уилс. Успяхме да реализираме някои от идеите си: открихме информационния център, който стана източник на гордост за местното население, почистихме реката, започнахме да популяризираме Борино като туристически обект – а моите колеги започват да вижда за пръв път отплатата за своята работа. Може би това ще е най-главното, което ще оставя тук след като си замина: вярата, че нещата могат да бъдат променени за добро.

Напоследък усилията ни са концентрирани върху създаването на общински образователен център в Борино. В България, както в Америка, работата с компютъра става задължителна почти във всяка сфера. За съжаление, на хората в Борино им липсва новата компютърна култура и умения. Целта на този проект е да се създаде електронна база за местните хора и учениците. Освен това общинският център ще служи като място за срещи. Проблемът е, че този проект струва пари, с каквито нашата доброволческа организация не разполага. Затова се опитваме да съберем пари в България и в Америка по линия на Ротъри клъб.

Извън работата най-дълбокото ми впечатление от Борино ще остане сърдечността на хората. Те се отнасят към мен като към син, винаги загрижени за мен. Една от местните баби все ми повтаря: “Ами, тъй като майка ти е толкова далеко, някой трябва да се грижи за теб”. Знам, че Рим не е бил построен за един ден. Тези петнайсет години от падането на комунизма са един сравнително кратък срок. Очаквам деня, когато ще се върна отново в Борино и нещата ще бъдат различни, хората по-заможни. Надявам се, че и аз ще съм допринесъл нещичко за това.