България като Италия?

"Искам да заявя ясно: идеята за голяма коалиция не съществува и никога няма да съществува" - тези думи бяха казани от вече бившия лидер на италианската левица, дни след като на изборите партията му не успя да спечели мнозинство и двубоят й с десницата на практика завърши наравно. На всичко отгоре никой от потенциалните съюзници на двете основни сили не получи достатъчно гласове за съставяне на коалиция. И след като и успялата да влезе в парламента "извънсистемна" партия на протестния вот се самоизключи от уравнението на властта, решението на това уравнение изглеждаше невъзможно. Въпреки всичко, по-малко от два месеца след като изречението, с което започнахме, бе произнесено, в Италия бе съставено правителство, а невъзможната "голяма коалиция" стана реалност.

Приликите с Рим

При всичката условност на подобни сравнения, ситуацията в България много прилича на италианската. Остри икономически проблеми, които се нуждаят от бързи решения. Икономическата криза е съпътствана от не по-лека криза на политическото представителство и на доверието. Крайна поляризация в обществото. Поне на думи крайна идеологическа и личностна несъвместимост и нетърпимост и сред политическите партии. И тук като в Италия отправените между политиците силни думи, обидни квалификации и крайни обвинения, справедливи или не, изглеждат непростими, а отношенията между политиците – непоправими. И тук имаме премиер, подал оставка след протести, който иска да се върне във властта. И тук вече като в Италия партиен лидер (макар и зам. и макар още далеч от съд и присъда като там) е "клиент" на прокуратурата. И тук като там това обстоятелство изглежда няма да му попречи да стане депутат. И тук явно има достатъчно много избиратели, за които и омразата към "другите" надделява над моралните притеснения, за да могат да гласуват за неговата партия.

И тук почти всички партии с шанс да станат парламентарни се кълнат (донякъде театрално), че не биха се коалирали с почти никоя от останалите, тъй че предизборно ситуацията изглежда без изход. Ако не стане някоя голяма изненада, твърде е вероятно и след изборите, също като в Италия, всякакви коалиционни комбинации за съставяне на правителство да изглеждат невъзможни.

Така стигаме до въпроса: дали към толкова много прилики и почти буквални пред- и около- изборни повторения е възможно да се добави още една, следизборна – българска коалиция по подобие на италианската?

Печалният български опит

Коалицията, както е известно, по принцип е нормална и често срещана форма на управление. В България обаче на нея е прието да се гледа с много лошо око. Под път и над път ще чуете, че "коалиция е мръсна дума". Това разбиране се насажда всекидневно и от медиите, които с някакво садистично постоянство задават на всеки паднал им политик въпроса "ще правите ли коалиция". Политиците при това положение естествено са задължени "като партизани на разпит" да отричат дори допускането на такова намерение като някакво първостепенно позорящо обстоятелство.

За това, разбира се, най-съществен принос има печалният ни опит. Най-пресен е примерът на т.нар. "тройна коалиция" с нейните "порции" във властта и "обръчи от фирми", с ширещата се по нейно време корупция. В последните 20-ина години обаче има още един не по-малко позорящ пример – коалицията, свалила от власт първото некомунистическо правителство, заместила го с "Беровото правителство", по чието време се зароди и натрупа сили днешната мафия. Към този "жанр", впрочем, спадат и всякакви идеи за правителства "на националната отговорност" и на "националното спасение", каквито се чуват и сега. Въобще не са прави онези, които твърдят, че по принцип коалиционната форма била "по-подходяща за българските условия" – като днешния лидер на една партия, с чието задължително участие, а понякога и мандат се случват българските коалиционни безобразия.

Къде е проблемът?

Както не са прави и онези, които твърдят, че по принцип успешни и честни могат да бъдат само еднопартийните управления. В това отношение българският опит също не е успокоителен. Поредното доказателство е последното управление, което без да реформира нищо, запази старите и добави нови "обръчи от фирми". А властта бе консумирана по сходен начин, но не на "порции", а изцяло и еднолично.

Тъй че проблемът не е във формите на управление. Сами по себе си те не са нито добри, нито лоши. Правителствата са безотговорни, защото избирателите им го позволяват. И при коалициите, и при еднопартийните управления опасностите са едни и същи. Срещу тях има две гаранции. Най-напред - гражданите, които би трябвало не от време на време, а постоянно да настояват за прозрачност на управлението, да следят за спазване на законността и да изискват реформи. И след това - медиите, които би трябвало да са коректив, а не част от игрите на властниците.

Без алтернатива

Какви са алтернативите на коалицията в ситуация като днешната? Няма нищо страшно, разбира се, след предстоящите да се проведат още едни предсрочни избори. Те обаче няма да променят нищо съществено и след тях пак ще се изправим пред същия въпрос. Възможен е и трети – революционен вариант, последиците от който обаче ще са разрушителни.

Държавата не може да остане без управление. Тъй че - колкото и абсурдно и морално недопустимо да звучи, под някаква форма италианският следизборен вариант в България е не само възможен, но и неизбежен. Политиците, щат не щат, ще трябва да направят нужните компромиси и да се договорят, за да свършат работата, която не търпи отлагане. А избирателите внимателно да ги наблюдават и контролират.

Автор: Я. Бояджиев, Редактор: М. Илчева