България чества ДС

Две странни неща правят впечатление когато човек прочете поканата за честване на българското разузнаване. На тях е употребено словосъчетанието „външно-политическо”. Пише още, че се чества неговата „60 годишнина”. Бърза сметка показва, че според Първанов и организаторите българското външно разузнаване било създадено едва през 1947 г. Очевидно според управляващите преди това няма институция, изпълняваща тези функции, което подсказва, че за тях няма и българска държава до този момент. От друга страна службата, която е създадена през 1947-а е закрита през 1990г. от Петър Младенов, тогава президент на републиката. Ако искат да честват днешното българско разузнаване управляващите трябва да се спрат на неговата 17 годишнина. Тогава е създадена днешната НРС. Словосъчетанието „външно-политическо” смущава, защото зад него се крие цялата философия на БКП за империалистическия Запад, за враговете на социализма, отвъд желязната завеса, които трябва да се унищожават безпощадно. Тези врагове днес са ЕС, НАТО, САЩ – всичко към, което България се стремеше към последните 17 години. С подобно честване се внушава, че геополитическите цели на прехода днес могат да се поставят под ревизия и то от българския президент.

Нека обаче припомним какво всъщност се случва през 1947 г. С постановление на Министерски съвет отдел “Държавна сигурност” към Дирекция на народната милиция се преобразува в Дирекция “Държавна сигурност” като подразделение на МВР с четири отдела. Т.нар. ІІІ отдел извършва разузнавателни дейности. Основите на външното разузнаване (различно от военното външно разузнаване) се поставят в началото на 50-те години по съветски образец. “Бащата” на българското комунистическо външно разузнаване е агентът на съветското военно разузнаване Христо Боев. Изградената от него нелегална резидентура в България е смятана за най-качествено работещата тогава на Балканите. От това време датира и практиката служители на външнополитическото разузнаване и на военното разузнаване да служат под прикритие в българските дипломатически мисии в чужбина. До 1989 г. външнополитическото и военното разузнаване работят под надзора на съветски съветници с дипломатически имунитет и неограничен достъп. През 1963 г. Дирекция “Държавна сигурност” става комитет към МВР, а през 1969 г. се утвърждава конструкцията на ДС с две главни управления - Първо и Второ, съответно разузнаване и контраразузнаване.

Този кратък исторически преглед показва ясно какво възнамеряват зад фасадата на българското външно разузнаване да честват управляващите под патронажа на бившия секретен сътрудник на ДС Георги Първанов. Социалистическата партия, от която произхожда президентът, отдавна пледира публично за разграничаване на “добрите” агенти от външното разузнаване и контрашпионажа, които били работили за Родината, от “лошите” доносници, шпионирали обществото и дисидентите. Това е поредният опит за реабилитирането на “добрите” агенти. Бившите сътрудници на ДС постоянно повтарят, че ПГУ на ДС било като всяко друго чуждо разузнаване и неговите служители работили в полза на държавата. Това обаче не е вярно, защото не могат да се приравняват разузнавателните служби на правовата държава с тези на една тоталитарна диктатура. Разузнавателните служби в една демокрация се грижат за сигурността на държавата и на гражданите. А ДС се грижи за сигурността на комунистическата партия и за властта й. Това е принцип, който трябва да се знае от всеки, който сравнява двете системи. Той е заложен е в указите на Държавния съвет на НРБ, регламентиращи дейността й. Става дума например за Указ 1467, обявен с министерска заповед номер I-2470 от 1 август 1974 г., където е записано, че “ДС осъществява своята дейност под ръководството и контрола на ЦК на БКП, респективно Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП, и в изпълнение на решенията на ЦК на БКП, законите и другите нормативни актове. Министърът на вътрешните работи отчита дейността на ДС пред ЦК на БКП, респективно Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП."

В този контекст е интересно да чуем от българския президент в неговото слово на 22 май с какви постижения ще спомене тази служба. Дали ще каже нещо за узаконените като “остри агентурно-оперативни мероприятия” през 1973 г. “мокри” поръчки зад граница (опитът за убийство на Вл. Костов и убийството на Г. Марков), „българската следа” в покушението над папа Иоан Павел ІІ или създаването на близо 350-те задгранични дружества с кредити на стойност над 1,5 млрд валутни лева...Този въпрос, разбира се звучи повече от риторично.