Български великден

Преди няколко дни гледах по новините репортаж от наводнения Никопол. Беше във вечерната неделна емисия. Беше неделята на Възкресение. Репортажът разказваше за пораженията, които водната стихия бе нанесла, както и за условията при които бяха настанени собствениците на наводнените къщи. За нуждите от първа необходимост общината им бе отпуснала местния хотел. Репортерът на телевизията влизаше в различни стаи и разпитваше пострадалите. Всъщност в новините бе останал само един синхрон от интервютата, който колегата бе избрал. Той бе с мъж на около 35-40г. Журналистът го попита как е прекарал празника, а отговорът беше: „Какъв празник? Я гледай кво е тука. Нема празник”. Физиономията на човека изобразяваше възмущение. От една страна как може въобще да го питат такова нещо. От друга в думите му като че ли се долавяше яд, насочен към неопределена посока. Може би към несправедливата съдба, или към силата, която бе наводнила къщата му. Във всеки случай във физиономията и думите му се четеше обида и някаква безпределна безпомощност. Облечен в някакъв анцуг той като че ли представляваше събирателен образ на българина в премеждие. Това усещане бе подсилено от продължението на репортажа. В него бе показана единствената църква в града. Мястото на което се намира не беше наводнено. Репортерът разказа, че предишната нощ, за да посрещнат Възкресение Христово са се събрали рекордно малко хора. Камерата ги показа. Наистина бяха много малко. Сигурно за мнозина сънародници това би било нормално. „Хората имат грижи, не им е до празник, ни до църква.” На мен обаче не ми се стори нормално. В дни на голямо бедствие, когато природните стихии се отприщват, би било по уместно хората да се съберат за молитва. Да потърсят помощта на по- висшата сила. Да се помолят за помощ срещу бедствието. Нищо подобно. Никаква вяра. В България вместо нея има обида. Обиден беше онзи с анцуга, обидени бяха и съгражданите му от Никопол… На кого и за какво. Не ми се мисли. Не бих искал да стигаме по-дълбоко в българската представа за религиозност. Тя май все още си е богомилска. Сигурен съм, че дори и всичко да беше наред, онзи човек пак нямаше да празнува Христовото Възкресение. Той просто не вярва в него. За него както и за мнозинството българи това е поредния празник. От празнота. Дни в които нищо не се прави, освен да се яде и пие до пръсване. Това бе подтискаща гледка. Дори и в бедата тези хора си остават бездарни, за да потърсят по-дълбоки опори за себе си. Към това бих прибавил и новината, че други българи откраднали чували с пясък на стойност 17 лева от дигите, изградени около реката. Това май би могло наистина да се нарече – Български великден.