Българското раздвоение

Месеци наред ежедневието на България преминаваше под мотото: Не сте сами! Това послание можеше да се види върху печатните издания, на телевизионния екран или отпечатано на различни продукти. Бяло-зелено-червените лентиччи с посланието “Не сте сами” можеха да се видят на всеки ГКПП на страната и на всяко официално събитие.

Това послание обаче не беше само израз на солидарност с осъдените на смърт в Либия български медицински сестри. Посланието беше и за вътрешна употреба – то беше колективен опит за бягство от мисълта за слабостта на собствената държава. За българите драмата в Либия представляваше двойна травма – веднъж заради дългогодишните страдания на осъдените на смърт медицински сестри, които така и никога не получиха възможност за честен и справедлив процес, а от друга – заради усещането на българите, че тяхната държава има малка тежест в международните дела, и за това, колко безрезултатни са действията и, когато тя все пак реши да действа. През тази седмица това тяхно усещане сее затвърди – българите видяха, как медицинските сестри се връщат в родината си на борда на френски правителствен самолет и придружавани от съпругата на френския президент. Така на българския държавен глава Георги Първанов му остана само да помилва сестрите, а на неговия политически конкурент – софийския кмет Бойко Борисов – да обяви семейство Саркози и европейската комисарка Бенита Фереро-Валднер за почетни граждани на София.

За да се разбере цялата интрига, човек трябва да се върне към началото на драмата. В Либия имаше не само български медицински персонал, но и от редица други страни, напр. от Полша, които обаче навреме усетиха зараждащата се драма и набързо изтеглиха от Либия своите граждани. Българското правителство по онова време първо подцени напълно опасността, след това реагира много колебливо, но вече беше станало късно. Но и това не е всичко – първоначално българските власти покриха случая от обществеността, но не от страх пред либийския ръководител Муамар Кадафи, а от страх пред българските граждани. Именно тази слабост на българската държава в онзи първоначален стадий максимално улесни Либия в нейната стратегия на изнудване. Истинската вреда от това поведение се състои в усещането на мнозина българи за второразрядност, второстепенност и за това, че те не могат да разчитат на собствената си държава да ги защитава. Така медицинските сестгри се превърнаха в символ за една държава, която не е в състояние да защитава надеждно собствените си граждани.

Затова и в реакциите си сега българските граждани са така раздвоени – безгранично сърдечни спрямо освободените, и безпощадно непримирими спрямо политическия елит на страната. В различни интернет-форуми се срещат благодарности само към онези политици, които “не са успели да попречат на членството на България в ЕС”. Това подсказва ясно, по какъв начин стана възможно завръщането у дома на осъдените медици.

Мнозина българи виждаха в Европа един политически и икономически елит, фактор, който кара цените да растат и увеличава несигурността на хората. С ангажимента на ЕС в конкретния случай в Либия се промени тотално и оценката на българите за него. А фактът, че Европа въобще е взела насериозно България, за повечето българи е поне толкова важно, колкото и освобождаването на няколко “гастарбайтери”. Една слушателка, включила се в програмата на “Дарик” радио отбеляза, че сега с право можем да кажем: “Не сме сами!”