Втренчване във високото

Политиката с нейните лица, обзори и скандали ни пренасели, отне интимитета на семейния уют, нахлу в общуването ни с изкуството, разпростря се навсякъде. Политиката отвори широки просеки, през които да нахлуят и гражданският ни гняв, и достойнството на протеста, но редом с тях и отчаяното ожесточение, мерзостите на жълто-кафявата преса и нейните тъмни герои, саморазрушителните омрази и проявленията на глупостта.

"След тежко представление, като "Мъртвешки танц" на Стриндберг например, имам нужда от поне два часа тишина. Абсолютна тишина. Да се затворя в нея и да гледам в една точка", казва актрисата Светлана Янчева, докато разговаряме за умората и емоционалното свръхнатоварване в професията. "Преживяваш на сцената страстни вълнения и жестоки убийства, и не просто преминават през теб, а те изпълват, натоварват, изхабяват, състаряват. Мислиш си, че с натрупването на опита страховете отпадат. Не, точно обратното, страховете преди стъпването на сцената, преди впускането в удоволствието на играта се увеличават, отговорността също."

Изведнъж ми хрумва, че след тежка година като 2013 вероятно всеки от нас изпитва потребността от абсолютната тишина и взирането в една точка. Отминаващото време беше свръхнагнетено - непосилно тежко представление със социални бунтове и граждански протести, самозапалвания и предсрочни избори, озъбени политически страсти и лица, студентска окупация, саморазрушителни противопоставяния и омрази, партийна бесовщина.

Сигурно ще са ни потребни поне два дни тишина, празничната тишина на Коледа, за да се взрем в някоя невидима точка, вън или вътре в нас, защо не и в озареното високо пространство на изкуството... Да отместим поглед настрани от пренаселената с политика българска година, за да видим, че са възможни и различни хоризонти, озарени лица, красива посветеност и себеотдаване.

В изминалата българска година се появиха книги, спектакли, събития в културата, които си струва да приемем като част от смислената си същност, да запомним и вероятно всеки, пожелал да го стори, ще си направи своя пристрастна класация, избор, поредица. Иска ми се да ви "заразя" с присъствието на три изумителни, интересни, своеобразни артистки във всевъзможните значения на думата.

Актрисата, пристрастена към не-суетата

Светлана Янчева понякога играе вечери наред без почивка на различни сцени, ту е невероятната бързорека и смешновато-абсурдна старица в "Животът е прекрасен", ту властваща кралица майка в "Хамлет" на сцената на Народния театър, но можем да я видим и в "Сфумато", поне веднъж месечно, или в Театър 199, или в Малък градски театър. Светлана е особена, някак остра и събрана в себе си, не-публична и не-суетна, с респектиращ авторитет сред съсловието, болезнено почтена към работата си.

Понякога снима месеци наред, през лятото в дебютния филм "Жажда" на Светла Цоцоркова, през есента във филма с работно заглавие "Потъването на Созопол" на режисьора Костадин Бонев. Едновременно с това е и кастинг-режисьор, "роля", която Светлана Янчева възприема като насъщно важна. "Много полезно е, откриваш по-интересни хора, работиш с актьорите и натуршчиците на терен, предаваш им конкретния си опит пред камера. На Запад това е ценена професия, а тук - както и когато се случи" обяснява Светлана с деликатната си усмивка.

Изяществото и стихията на танца

Различна е усмивката, с която Мариана Крънчева танцува своята ярка, смайваща Кармен. Представлението Carmen Collection на балет "Арабеск" и хореографката Боряна Сечанова е изградено по авторската музика на Петър Дундаков и е едно от магическите сценични събития на отиващата си година. Изящна и красива балерина, вгълбена в съвършената си прецизност, обвързана сякаш с представата за белия лебед, в ролята на Кармен Мариана Крънчева разрушава всички догми, клишета, предварителни нагласи в един страстен, различен и умопомрачителен в стихията си танц.

Една невероятна руса Кармен, сдържана и деликатна, дори хладна извън сцената, винаги в трескаво и хаотично бързане да се прибере при дъщеричките си или в някоя книга. След болката и умората от репетициите и представленията, по Коледа спектакълът "Лешникотрошачката" винаги и отново се връща на сцената, непрекъснато устремена към нови предизвикателства, в режим на самокритичност и самодисциплина, Мариана Крънчева съвсем скромно признава: "Понякога мечтая за три свои дни, в които само да чета и да плувам, да чета и да плувам."

Прекрасна в екстравагантния си патос

Вероятно от същата умора, но от друга тъга е завладяна режисьорката Лилия Абаджиева. Преди дни е "извадила" премиерно заглавие в Малък градски театър: "Скъперникът" от Молиер с Владимир Пенев в главната роля. "Мечтаех за срещата си с този огромен актьор, и когато преодолях страхопочитанието си, тя се случи. Големите актьори си приличат по това, че не се страхуват да покажат колко ги е страх в началото, приличат си по любопитството, някакво щуро любопитство на първокурсници в академията. Обикновено са и много добри хора, добри са като деца", споделя режисьорката, докато седим в едно найлоново помещение за пушачи в центъра на София, а градът шари и пазарува пред очите ни.

Лилия, наричана "ужасното дете на българския театър", също има страхове - от щатното място и разписание, от обвързаността с конкретна трупа. Затова и работи на свободна практика: в България, Русия, Германия, САЩ. "Непрекъснато откривам възможността за нови срещи и всеки нов проект означава и нов екип, различни съучастници и възникващи приятелства. То е част от свободния въздух на театъра, в който винаги съм вярвала." Смята, че талантливите артисти и хора могат да се разпознаят навсякъде по света. "Иска ми се да се науча да обичам артистите без да ги идеализирам", споделя режисьорката. Вярвам й, защото вече съм чула разказа й за изтощителното страдание от загубата на Чочо Попйорданов...

Срещите от "третия" вид

Светлана Янчева, Мариана Крънчева, Лилия Абаджиева: защо избирам да се "втренча" в присъствието на тези трите, да ги кача на личната си сцена от ценности - заради възхищението и респектът, с който остават в пътя и избора си, заради посвещението им във време на евтини и лесни съблазни, заради отстранеността им от всяка пошлост и заради почтеността към дарбата. Коледата е празник на озарението, позволява да се преизпълним с вътрешна светлина и милост, да се почувстваме вътрешно озарени, откривайки други и озарени наоколо си, у дома, на сцената и в живота, който намалява с още една отиваща си година.