Възражда ли се българското кино?

„Дзифт” на режисьора Явор Гърдев му донесе наградата за режисура на московския кинофестивал. Журито, председателствано от кинолегендата Лив Улман, избра чернобелия дебют на Гърдев сред голяма конкуренция. На току-що завършилия фестивал в Карлови Вари, също един от най-престижните в Европа, „Шивачки” на Людмил Тодоров получи специалната награда в категория „Изток-Запад”.

На същия фестивал лентата на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” се класира на второ място при пряко гласуване на зрителите, само на няколко стотни от победителя, което си е голямо признание. Впрочем, това опровергава съмненията за наградата на публиката, която същият филм получи на последния варненски кинофестивал. Явно, че филмът на Командарев постига целта, която си е поставил – да спечели публиката и да върне българите в салоните за българското кино. Звездата на Карлови Вари тази година бе Робърт де Ниро, който получи признание за цялостното си творчество.

Така след години на агония, в които изглеждаше, че нашето кино е умряло, вече

можем да говорим не само за възраждане, но и за ново поколение кинотворци в България

При това споменатите заглавия не са първите от последните години – те бяха предхождани от други успешни проекти, които привлякоха вниманието на международните фестивали. Основната причина за това, разбира се, са парите. Дълги години държавата не обръщаше внимание на това изкуство, а и не само на него, а гласовете, които казваха „Пари само на доказаните таланти и утвърдилите се творци”, бяха мнозинство. Оказа се, че другият подход е по-верният. „Дайте пари на повече хора – нека да правят, макар и неуспешни опити, и в това многообразно усилие ще се роди добър филм. От момента, в който и държавната телевизия, и Националният филмов център, и частните продуценти, както, разбира се, и европейските фондове, развързаха кесията и на година се правеха по няколко филма, а не само по един, дойдоха и добрите постижения.

Разбира се, че не бива да преувеличаваме ситуацията

Българското кино все още е твърде далеч от доброто европейско и азиатско, да не говорим за американското кино. В този смисъл Москва и Карлови Вари са добро начало, но истинското признание ще дойде не само в Кан, Берлин или Венеция – най-престижните европейски кинофоруми -, но и когато българската публика се върне в салоните, за да гледа българско кино, а в Европа заговорят за България чрез това изкуство, а не само по повод на криминални престъпления и ексклузивни пърформанси, като този в Челопечене.