В памет на един човек, съдбовно обвързан с България

Стъписването пред лицето на смъртта ме предизвиква да употребявам думи като „знаменит”. Да, Норберт бе такъв във всичките нюанси на същността си: като професионалист в работата си, като стоик в живота, като обаятелен събеседник, като прецизен събирач на националната ни памет, като щедър приятел на мнозина от духовните ни първенци, като приятел на поета Александър Геров, чиито животоспасяващи лекарства осигуряваше в продължение на десетки години. В разговор с писателя Деян Енев преди време Рандов казва: “Винаги съм бил движен от една концепция: най-важните произведения в българската литература да могат да се четат и от германците. Чувствах се като литературен конквистадор. Исках най-хубавите постижения на българската култура да станат притежание на германската култура. Ще спомена важни старобългарски произведения като “Житието на св. св. Кирил и Методий”, делото на книжовници като Климент Охридски, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, а от по-новата литература - Иван Вазов, Алеко Константинов, Пейо Яворов, Атанас Далчев, Александър Геров до Ивайло Петров и др.”

"От любов и мързел"

Норберт Рандов, или само Норберт, както го наричаха всички във втората му родина България, бе и посветен човек. Посветен в случая означава твърде много: да си съградиш най-почтената и затова най-сложна биография, следвайки с нескрита любов и професионален перфекционизъм своя избор. Норберт идва в България за първи път през далечната 1952 година като аспирант в Софийския университет по темата “Пенчо Славейков и немската литература”. Беше му приятно да разказва със самоироничен патос за тази своя първа и съдбовна среща с България. Твърдеше, че е останал “от любов и мързел”. Обясняваше накратко как предпочел българския език пред полския, воден от измамното чувство, че е по-лесен за научаване, а въпроса за любовта отминаваше с тъжна усмивка. После съвсем сериозно добавяше, че още когато движещият се с 12 часа закъснение влак напуснал Румъния и навлязъл в България, той почувствал, че това е неговото място - с чистите и скромни селца, с пейзажите, които го преизпълнили с ведро и величествено спокойствие. А когато пристигнал в София и видял непредставимия днес ред и измитите улици на столицата, той се влюбил окончателно. Бъдещият преводач, учен и издател попада на квартира в дома на известната интелектуалка Жана Николова. Изумителният свят на тази жена, зачеркната от народната власт, превзема духа му. През 1954 година Норберт присъства на откриването на Яворовия музей в Чирпан и там среща поета Атанас Далчев. Приятелството им израства като един от трайните духовни капители в бъдещия “приятелски храм” на Рандов, в който той всеки път изричаше имената и на Радой Ралин, Минко Николов, Александър Геров, Ивайло Петров, Борис Делчев, проф. Димитър Аврамов.

Да, Норберт бе “верен служител на паметта”. Гордееше се, че единствен се е сетил да запише на касетофон гласа на Симеон Радев и не пропускаше да зададе риторичния въпрос: “Но защо никой тук не засне на лента този велик българин? Та той вървеше по софийските улици, не беше трудно да го срещнеш…”. Голямата му мечта бе двата тома на “Строители на съвременна България” от Симеон Радев да бъдат преведени и издадени на немски език, романът “Нова земя” от Вазов - също, но не му достигнаха сили и време да осъществи тази своя мечта. Ние също не му помогнахме - нека си го признаем поне сега.

Пипалата на ЩАЗИ

През 1962 година Норберт Рандов е осъден на три години затвор в ГДР. За главен обвинител е назначен най-близкият му приятел от детинство. Обвинен е в “тежки и злостни престъпления”: не е написал донос срещу свой близък заради намерението му да избяга в Западен Берлин, а и притежава “Доктор Живаго” на Пастернак. След 1965 година ЩАЗИ “поема грижата” Рандов никога да не получи щатна работа и следи всяка негова крачка. Досието му обхваща осем огромни тома, в които има и едно писмо, адресирано така: Норберт Рандов, България, Студентски град.

Норберт рядко говореше за годините в затвора, наричаше го винаги “пандиза”. Там работи по десет часа като дърводелец, а заедно със свой съкилийник превежда “Вълшебната планина” на Томас Ман от полски на немски. През 1967 година се запознава с бъдещата си съпруга Теда, студентка от Западен Берлин. През 1978 се ражда синът им Клеменс. Тримата могат да живеят заедно като семейство само отвреме-навреме в България, в Студентски град. Сключват брак чак след падането на Стената, тогава се сдобиват и с общ дом, в който подобно на стария Норбертов дом в източноберлинския квартал “Панков” има две стаи само за български книги и периодични издания. Уникалната си българска библиотека Норберт Рандов дарява на Института по славистика към Хумболтовия университет.

Човек-свят

Надали ще ми стигнат десетки страници, за да разкажа всичките си спомени за този човек-свят, да изброя преведените от него български книги и антологии, да назова пристрастията му, да преразкажа невероятния български език, с който си служеше, на който говореше. Чух го по телефона преди десетина дни. Призна, че силите съвсем са го изоставили. Не можех да повярвам, защото не исках да повярвам. Затворих телефона и веднага си го представих в градината на Вазовия музей. Винаги пиеше тоник. Вдига глава, зърва ронещата се мазилка на фасадата и казва: “Слушай, Мирела, много съм учуден, че този музей още не е съборен. Много дълго стои”. Спомних си и как с него и съпругата му Теда вървим към президентството. Годината е 2000 и предстои президентът Петър Стоянов да връчи орден “Стара планина” на неколцина от най-големите световни българисти. Теда иска Норберт да си сложи вратовръзка, непрекъснато му я подава, той я прибира в джоба си, тя я изважда и пак му я подава. Накрая Норберт я хвърля в един кош и слага край на спора.

И такъв го помня: свободен, без вратовръзка - но съдбовно обвързан с България. Повече от всеки българин.