Германците и тяхното близко минало

Историците подразделят отношението на западногерманското общество към нацисткото минало на четири фази. Първата фаза е къса: тя продължава от 1945 до 1949 и обхваща годините на чистката, през които действащото лице са страните-победителки във войната. Втората фаза обхваща дългите години на омаловажаване, отричане и амнистиране на нацистките престъпници. Третата фаза, фазата на осмислянето и дистанцирането от холокоста и миналото, започва едва през 1963 с освиенцимския процес и продължава до речта на президента Вайцзекер по случай 40-годишнината от края на войната в 1985. Четвъртата е фазата на съхраняването на миналото: днес става дума не толкова за борба за спомените, колкото за култура на спомените.

Постоянно се наблюдават рецидиви на фаза номер две. Най-яркият пример в това отношение е поведението на Ханс Филбингер, който години наред защитаваше работата си като съдия по времето на нацизма. Дебатът около него започна през 1972 и продължи до 1978, когато той бе принуден да подаде оставка като министър-председател на федералната област Баден Вюртемберг; възмущението от словото на приемника му на същия пост, Гюнтер Йотингер, произнесено тези дни при погребението на Филбингер, показва, че този дебат все още не е приключил. Филбингер така и не се дистанцира от своите нацистки присъди – също както и Йотингер не демонстрира в словото си дистанция от миналото на Филбингер.

Омаловажаване и премълчаване: такава беше до неотдавна толерираната от партийното ръководство линия в ХДС – да не говорим за СвДП. През 2003 Ангела Меркел като партийна председателка сложи обаче рязък край на вътрешнопартийната полемика: след кратко колебание тя наложи изключването първо от фракцията, а после и от партията на депутата Мартин Хоман. В една антисемитска реч той прехвърли вината за гоненията на евреите върху самите тях – защото нацистите нямало да ги има, ако преди това го нямало юдейският болшевизъм. Оттогава нулевата търпимост към антисемитизма е най-ярката запазена марка на Меркел.

Само 30 години по-рано в Бундестага имаше не един, а много такива като Хоман: редица депутати настояваха нацисткото минало да бъде просто забравено, мнозина напомняха, че “също и другите” били извършили военнопрестъпления. Затова не е чудно, че законът, отхвърлящ давността на нацистките убийства, бе приет през 1979 с доста тънко мнозинство: 255 на 222 гласа.

Категоричната позиция, заета от Меркел по случая Хоман, не попречи разбира се на християндемократите по времето на червено-зелената коалиция да нападат външния министър Фишер и по този начин да оневиняват нацисткото минало: проявите на уличния боец Фишер биваха равнопоставяни с престъпленията на нацистките палачи. Фишер бе критикуван от консерваторите и затова, че сложи край на обичайната практика във външното министерство да се отдава “почит към паметта” на бивши нацисти, направили по-късно кариера в дипломатическата служба.