Глобалното затопляне и отговорността на всеки от нас

�ия в ЕС, свързана с глобалното затопляне на планетата./Еми Барух/

Мисълта, че всеки от нас допринася за емисиите на вредни газове е много далече от масовото съзнание. Когато преди дни обсъждахме темата с приятели, реакцията на мнозина беше – нека големите да свършат своята работа и чак тогава да идват да ни агитират…

Самата идея да се делим на «те» и «ние», обаче е напълно погрешна. Защото и «те», и «ние» живеем на една и съща планета, и «те», и «ние» сме еднакво зависими от нея, и ако си прехвърляме отговорностите или чакаме «другият» пръв да си напише домашното, и «те», и «ние» ще бъдем солидарно отговорни за наследството, което ще оставим на нашите деца.

2006-та година е може би водоразделна година, в която все по-видимо, на най-различни равнища започва да се мисли за заболяванията на планетата, причинени от нейните обитатели.

Съвсем наскоро европейските лидери се обединиха около промяна на стандартите за ограничаване на вредните емисии в атмосферата с цел до 2020 година те да бъдат намалени с 20 на сто.

Това обаче, както подчерта Ставрос Димос пред германския вестник Шпигел, не е достатъчно.

Експертите обръщат внимание на един много важен анализ: моделът на икономическо развитие, с който светът свикна през миналия век, вече стигна тавана на това, което планетата ни може да поеме.

Как обаче това да стигне до съзнанието на политическата класа и на обикновените хора?

Не е излишно в контекста на темата да напомня, че Европейският съюз, който се смята за двигател на развитите страни в екологично отношение, приема едва през 2002 година – с 10-годишно закъснение - Протокола от Киото, който се отнася до намаляване на равнището на въглероден двуокис в атмосферата. САЩ, които произвеждат близо една трета от вредните емисии в света, все още не са сложили подписа си под този документ.

Но думата ми е за онова, което всеки един от нас може да направи като пести вода и електричество, като не смесва пластмаса и хартия в кофата за боклук, като не хвърля изтощените батерии където му падне, като сади дървета и възпитава децата си да пазят земята, върху която стъпват.

Разбира се, че няма да стане веднага. РАЗБИРА СЕ, че промяната иска време и мисъл. Процесът е дълъг. Но вече няма за кога да се отлага санирането на средата, в която живеем.

Процесът започва и в България. Бавно, колебливо и някак маргинално. Убедена съм обаче, че темата ще саема все по-централно място в дневния ред на обществото.

Преди седмица тазгодишното издание на София филм фест завърши с номинираният за Оскар документален филм на Ал Гор Неудобната истина. Филм, който всеки трябва да гледа, за да разбере мащабите на заплахата пред планетата Земя.