Демокрация без демократи

Според философа Карл Попър демокрацията е възможност за сваляне от власт на управляващите без проливане на кръв, като предпочитания от него метод, естествено, са изборите. Само че дефиницията на демокрацията според Попър не ни помага, когато се опитаме да отговорим на един актуален днес въпрос: какво става когато на власт бъдат избрани неподходящи хора?

Примери в това отношение - в изобилие. През последните години в Европа бяха избрани редица партии със съмнителна репутация: Йорг Хайдер в Австрия, Кристоф Блохер в Швейцария, Умберто Боси в Италия, Жан-Мари Льо Пен във Франция. В най-добрия случай изборните победи на тези групировки затрудняват съставянето на отговорно правителство, в най-лошия случай те са доказателство за това, че антидемократичните движения са в състояние да се докопат до власт.

Това е ставало и става понастоящем в различни страни по света. В изненадващо много източноевропейски страни бяха избрани на власт хора на старата номенклатура, облечени в нови одежди. Най-екстремният случай в момента е Сърбия, където голяма част от избирателите гласуваха за кандидати, търсени за военнопрестъпления от Международния трибунал в Хага. Другият пример е Ирак. Какво ще стане, ако американската мечта за демократизирането на тази проблематична страна приключи с избирането на власт на някое фундаменталистко движение?

Самата мисъл за това навежда на прозрението, че демокрацията не се състои само от избори. И наистина някогашните адепти на демокрацията са имали предвид и други аспекти. Джон Стюарт Мил, например, смята националността, едно хомогенно общество в рамката на национални граници, за основна предпоставка на демокрацията. Друга предпоставка, пак според Мил, е способността и желанието на гражданите да направят разумен избор. Днес ние вече не смятаме подобни добродетели за нещо самопонятно. Днес демокрация трябва да означава "избори плюс" - но плюс какво?

Биха могли да се вземат, разбира се, някои технически мерки, като забраната на партии и кандидати, които действат против демокрацията. Това помогна много в следвоенна Германия, но по онова време травматичните спомени за нацизма и относителната слабост на антидемократичните движения бяха от голяма полза. По-актуален пример би била Турция, където ислямистките движения бяха забранени от съда; когато се появиха отново в нова премяна, те трябваше вече да се съобразяват с демократическия регламент.

Проблемите обаче са очевидни: кой решава, кои кандидати са годни за избиране, и как се прилагат подобни решения? Какво става, ако подкрепата за едно антидемократично движение е така голяма, че суспендирането му води до насилие? В известен смисъл може би е по-добре да се възложи правителствена отговорност на такива движения, с надеждата, че ще се провалят - както е ставало с почти всички антидемократични групировки в Европа. Само че подобно начинание крие и рискове. Когато Хитлер идва на власт през 1933, мнозина, ако не и повечето германски демократи казват: "Оставете го! Много скоро той сам ще се провали." Времето обаче е относително. Това "скоро" продължава 12 години и довежда до една жестока война и до холокоста.

Има още един важен елемент, който трябва да се защитава, а именно правовата държава. Демокрация и правова държава не са едно и също, като едното не е обезателна гаранция за другото. Принципът на правовата държава означава, че законите, зададени от самите граждани, са валидни за всички - за управляващите, за опозицията и за всички останали извън сферата на властта. Извънредните закони, с които се анулира принципа на правовата държава, са първото оръжие на диктаторите. По-трудно е обаче, законът да се подкопае посредством правовата държава, отколкото изборите да се използват като средство срещу демокрацията. Така че "демокрация плюс" трябва да означава "демокрация плюс правова държава". С риска да засегна много приятели с демократични убеждения, трябва да кажа, че стигнах до следния извод: когато става дума за това, да се даде нова конституция на една бивша диктатура, правовата държава трябва да има предимство пред демокрацията. Некорумпираните, независими съдии са по-важни от политиците, избрани с подавляващо мнозинство. Блажени са страните, които имат и двете, които се грижат за тях и ги пазят!