1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Джони Кеш на екрана

27 януари 2006

В новия си филм, спечелил неотдавна престижната награда "Златен глобус", режисьорът Джеймс Манголд портретира Джони Кеш. Филмовата биография на легендарния певец представя в рубриката "Призма" Бисерка Рачева.

https://p.dw.com/p/Auhv
Джони Кеш
Джони КешСнимка: AP

“Човекът в черно”, кралят на кънтри-музиката Джони Кеш отново жъне аплодисменти. Не в реалността, разбира се, а в киното - в новия филм на Джеймс Манголд “Уок дъ лайн”, който от началото на февруари излиза на германските екрани.

В средата на 50-те години, когато Джони Кеш започва кариерата си в Мемфис, щата Тексас, “рок-звездите” са още непознато явление. Да се харесват песните му, такава е скромната амбиция на Кеш; в тях той разказва за нещата от живота, за любовта, щастието, нещастието, отчаянието, надеждата. Рокабили, своеобразният синтез на хард кънтри, ритъм и блус, който налага заедно с Елвис Пресли и Джери Ли Луис, става негов патент. Влиянието му скоро надхвърля жанра на фолка и кънтри-музиката. Непогрешимият му, дрезгав глас, разтърсващата простота на песните му, жестът, с който агресивно насочва китарата си към публиката и гневно-критичният заряд на текстовете му го превръщат в идол на Бийтълс, Боб Дилън и следващото поколение. Нийл Янг, Нийл Даймънд, Джони Мичел, Хенк Уилям намират платформа в телевизионното шоу, което Джони Кеш води през 1967 година.

Малцина обаче знаят цялата история за ранния Джони Кеш: за трудната му битка с клишета и предубеждения, за още по-тежката със самия себе си и срещу наркотиците, за романтичната любов, променила живота му. Към тези драматични моменти насочва поглед режисьорът Джеймс Манголд в “Уок дъ лайн”; опитва се, както сам казва, да улови наелектризиращата енергия на едно неповторимо време: “Раждането на рока, споделя той, изскристализирането му като музикална идея, е уникален миг. Исках да покажа как тази музика, променила света, се създава от момчета от низините; революция, която тръгва от една бедна стая в Мемфис.”

Филмовият проект възниква в края на 90-те години и подготвителната работа е белязана от срещите на режисьора с Джони Кеш и съпругата му Джун Картър-Кеш. Разказите на двамата за бурните им млади години внасят нов акцент в сценария, завършен и обсъден с тях в няколко предварителни варианта преди смъртта им през 2003 г. “Любовта на Джони и Джун, казва Манголд, беше тъй прекрасна, една тъй невероятна американска любовна история, че и най-добрият писател не може да съчини по-истинска.” В присъствието на двамата, допълва копродуцентката Кейти Конрад, долавяла нещо магично – излъчването на любовта като източник и спасителен оазис на живота, отдаден на музиката. Джоакин Фьоникс и Рийз Уидърспун в ролите на Джони Кеш и Джун Картър успяват във всеки случай да предадат излъчването тъй убедително, че филмът отнесе два “златни глобуса” за актьорско изпълнение; Джоакин Фьоникс може да се надява дори за “Оскар”. Същевременно откровено признава, че приемайки ролята, изпитвал страх. “Буквално всеки познава Джони Кеш, казва актьорът, всеки тутакси вижда дали те бива за тази роля. Кеш е вътрешно раздвоен, мисля; от една страна, егоист с влечение към тъмните страни на живота, от друга – честен, раним, постоянно търсещ човек.”

Сценарият на “Уок дъ лайн” се опира също на автобиографиите на Джони Кеш от 1986 и от 1997 г. – и двете разказват за успехите и паденията му откровено и с чувство за хумор. Текстовете на неговите песни са още по-интересен източник, смятат създателите на филма. “Удивително е, споделя режисьорът, как те отразяват всичко, през което е минал. Разказват много наситена, лична история, споделят чувството му, че е грешил тъй много, че никога няма да му простят. Десетилетия наред се е усещал като пленник на самия себе си.” “Уок дъ лайн”, в правия път – заглавието на този хит има, изглежда централно значение за “грешника” Джони Кеш; не само като посвещение-обещание, отправено към жената на живота му, а и като възможно обяснение защо тъй много и тъй различни хора го харесват. “Ще бъда добър, ще следвам правия път” внушава простата истина, че злото съществува и срещу податливостта на човека към него, помага само постоянното му и трудно усилие да прави добро. Или пък усилието да остави след себе си следа.