Дилемата на мултикултурализма

Когато човек седи – или, което е по-вероятно – стои в лондонското метро, той не може да не остане удивен от лекотата, с която майки-еврейки и мъже-мюсюлмани, младежи от карибския регион, азиатски бизнесмени и какви ли не други понасят тези трудни условия, опитвайки се да смекчат въздействието им с взаимна учтивост.

Това е положителната страна на мултикултурното общество. Внимателните наблюдатели отдавна са забелязали, че тя се ограничава само до общественото пространство, до живота в онези части на града, които се поделят от всички. Тя не обхваща по същия начин дома на хората, да не говорим за начина им на живот в личната сфера. Това е една от причините, поради които Лондон изживя и другата, тъмната страна на мултикултурализма, чиято фасада се оказа много тънка.

Туй ни е познато, тъй като това беше същността на убийствения климат, разпрострял се над Балканите през 90-те години. В продължение на десетилетия сърби и хървати – но също православни, католически и мюсюлмански “югославяни” – живееха в мир и любов. Малцина смятаха за възможно развихрянето на последвалата неописуема кървава баня. Това обаче се случи, както става сега макар и по друг начин в Англия.

Важно е да се подчертае, че не говорим за възраждането на стари вражди. Днешните етнически и културни конфликти, често под облика на тероризма, не представляват избухването на смятан за отдавна угаснал вулкан. Напротив те са един специфичен модерен феномен.

За самите терористи тези конфликти са една от тревожните последици на модернизацията. Зад фасадата на интеграцията много хора, предимно младежи, затъват в заобикалящия ги противоречив свят. Полето на техните традиции вече го няма, но те не се чувстват и пълноценни граждани на модерния, индивидуалистичен свят. Това не е толкова въпрос на трудова заетост или дори бедност, а на маргинализация и отчуждение.

Точно в тази среда се проявява главният белег на тероризма: проповядване на омраза от често самозвани “водачи”. Те не са обезателно религиозни водачи; на Балканите, а и не само там, се касае за националисти, проповядващи превъзходството на една националност над друга. Но все пак е уместно те да бъдат наричани “проповедници”, защото всички без изключение се позовават на възвишени ценности, за да оправдаят престъпленията си.

За да им се противодейства не е необходима впрочем война – нито дори реторична “война срещу терора”. Главното е да се идентифицират сравнително малкото безумци, готови да се откажат от собствения си живот, за да затрият живота на други. Още по-важно е обаче да се издирят проповедниците на омразата и да се сложи край на убийствените им подстрекателства.

Освен тази ясна задача продължава да съществува необходимост от укрепване на сферата на общите ценности и сътрудничеството в обществата, които в последна сметка си остават мултикултурни. Това няма да е лесно, затова и не трябва да се подхожда повърхностно към тази проблематика. Различията няма, а и не е необходимо, да се размият, но трябва да се намери начин за разширяване на гражданското доверие, което виждаме в общественото пространство.