Димитър Гочев представи "Машината Хамлет"

На сцената на Дойчес театер в Берлин известният български режисьор Димитър Гочев представи премиерата на пиеса, написана преди три десетилетия, по начин, като че ли творбата съществува от далечна епоха, а постановката е стара телеграма от каменната ера на късния 20.век. Пиесата на Хайнер Мюлер “Машината Хамлет” придобива друг нюанс в инсценировката на Гочев, пише германският вестник “Зюддойче цайтунг”.

С всяка сцена Димитър Гочев дава израз на недоверието си към театъра и неговите трикове. Той е творец, за когото хората на сцената се превръщат в мутанти, които жестикулират патетично или кривят лицата си в клоунски гримаси. Става дума за пиесата “Машината Хамлет” на Хайнер Мюлер от 1977 година, която по онова време, шокира театралната сцена.

Гочев продължава изкуството на естета-перфекционист Мюлер. Наскоро той беше избран за “режисьор на годината” за грандиозната инсценировка на “Перси”. Сега в камерните постановки на Дойчес театер Димитър Гочев сменя амплоато и се превръща в изпълнител на главната роля в собствените си инсценировки. Почитателят на Хайнер Мюлер се появява като негов последовател, който още веднъж подлага на изпитание старите исторически и пресилено теоритични правила. Предъвква ги отново, прави си гаргара с тях, опитваги на вкус.

Гробовете светят на пода на сцената. Като изпълзяло от тях пред публиката се появява зомбирано същество с разчорлени коси, заедно с духовете от сънищата и въображаемите му сценични партньори, сред които Хамлет или Сталин.

През 1990 година в същия театър Мюлер представя своята версия на Шекспировия “Хамлет”. В пиесата Хамлет представлява машина, наподобяваща скелет, която обединява в себе си различни идеологии. Публиката е настанена под сцената и гледа представлението, намирайки се в нещо като гроб. “Труповете в залата” могат да наблюдават работата на гробарите. Това е коментарът на Хайнер Мюлер за колапса на ГДР. При Гочев перспективата е обратна: самата сцена е гробище, а текстът е разговор между труповете. Зрителите могат да ги слушат, но всъщност бърборенето на мъртвите не се нуждае от публика.

Фактът, че Гочев не е професионален актьор, не пречи на този негов смел опит. Не е пречка и лесно доловимият български акцент на режисьора. Един не-актьор играе в една не-театрална-постановка, сипейки поток от думи, с които общуват помежду си Хамлет и Офелия, Чарлз Менсън, Улрике Майнхоф и покойната Инге Мюлер, съпругата на Хайнер Мюлер. Те общуват помежду си като духове, в които авторът се превъплъщава зад много маски. Текстът, от който лъха нихилизъм, днес звучи доста чуждо. Цинизмът, който Мюлер използва, за да създаде постмарксически революционен субект, е отблъскващ. Лозунгите като: “Да живее омразата, презрението, протестът звучат кухо.

Гочев чете текста от лист хартия като глашатай. След това се превръща в учен, който изследва този лист хартия – трудно разбираем текст от друго време, открит в бутилка. Той започва да чете текста, крещейки, да го разглежда в детайли и в крайна сметка разкъсва яростно листа. Гочев представя текста на Мюлер от дистанция, като цитати, с подобаващи жестове, ту комедийно, ту с подигравателен коментар. По този начин успява да разбие патоса, без да изпадне в евтина ирония.

Гочев преобръща играта на Мюлер. Разбива театъра в театъра и от руините създава нещо ново. Не само театърът, а и идеологическите хоризонти на омразата и копнежа на Мюлер са унищожени в постановката на Гочев. Той представя текста тъжно - по клоунски, но това напомня за една мисъл на Мюлер: “Текстът е по-умен от автора.”

Инсценировката на Гочев е яросен, безпомощен сблъсък с един непоносим, но за съжаление недостижим текст. На сцената заедно с Гочев са двама млади актьори. Валерия Чепланова изопачава текста на Офелия, без сантимент и с огромна сила. Александър Куон изпълнява пасаж за омразата и себеомразата, противопоставяйки се на всякаква суета и крещи: “Аз съм привилегирован! Отвращавам се от привилегиите!”. Едва ли самодоволството на интелектуалеца е представяно друг път по този унищожително комичен начин.