Дипломатическата служба в България и проектозаконът

18 години след началото на политическите промени в страната нито едно правителство не успя да предложи убедителен начин за разрешаване на споровете около статута, организацията и дейността на дипломатическото ведомство в България. Въпреки че по принцип всички се произнасяха и се произнасят в подкрепа на идеята за приемане на Закон за дипломатическата служба, това до ден днешен не се е случило.

Проектът, който беше внесен от министър Калфин и вече се обсъжда в комисията по външна политика към Парламента има всички шансове да въведе така очакваните от кариерните дипломати правила и регламент за работата им.

От къде идват най-големите противоречия и кое обяснява дългото отлагане на този закон?

Преди всичко от политическите апетити на всички управлявали България след падането на Берлинската стена, които по стара традиция се опитват (винаги, когато могат) да се отплащат за различни услуги на преданите и верни свои поддръжници с назначение в някоя от българските мисии зад граница. И колкото по-голяма е услугата, толкова по-висок е постът, който бива предлаган. Това създава обяснимо напрежение сред професионалните дипломати, които в така описаната ситуация просто нямат шансове за планомерен растеж в кариерното си развитие.

Професионалисти срещу парашутисти – такова е вътрешноведомственото разделение в Министерството на външните работи. В проектозакона е записан следният принцип: Дипломатическата служба се изгражда на кариерна основа в съответствие с принципите на законност, професионално кариерно развитие, йерархична подчиненост, лоялност, стабилност, прозрачност, отговорност, партийна необвързаност, приемственост, мобилност. Именно този текст (ако се спазва, разбира се) е важна гаранция за осъществяване на професионалните ангажименти и защита на труда на редовите дипломати.

Също политически са мотивите, които се крият зад съпротивата на бившия външен министър С. Паси и на настоящия министър на държавната администрация Н. Василев срещу предложената нова длъжност държавен секретар. Именно тази е фигурата, която би трябвало да осигурява професионалната приемственост при смяната на правителствата - предвижда се 5-годишен мандат за този пост ; тази е фигурата, която би трябвало да осигурява и професионалната защита на гилдията, независимо от неминуемите политически назначения във ведомството, които логично се сменят на всеки 3 години след поредните избори. Държавен секретар може да бъде само професионален висш дипломат с ранг « посланик » и доказан ръководен опит. Онова, което не се харесва на повечето от критикуващите проекта Калфин, е че ако днес в Министерството би съществувала подобна длъжност, то нейната тежест би била многократно по-голяма от тази на заместник министрите, част от които заемат този пост не заради качествата, които притежават, а защото са нещо като агенти на съответната политическа сила, която ги е наложила. Както каза министърът на външните работи «вследствие на голямата коалиция България е страната с най-много заместник външни министри …

Не трябва да се заблуждаваме обаче: политическите назначения няма да изчезнат. Има ги във всички държави в света. Техният брой обаче би бил редуциран. Проектът предвижда до 10 % “некариерни” посланици.

Което все пак означава, че шансовете на индивиди а-ла Филчев сериозно намаляват…