Доктрината Буш печели приятели

скръбта по загиналите американски войници и споменът за Виетнам бяха понякога така прекалени, че зад тях нетрудно се долавяше стремежа да се извлече политически капитал от ставащото в Ирак. Но ето че сега мнозина от критиците на Буш се опитват да не изпуснат “влака на времето”. Сенаторът-демократ Тед Кенеди, един от най-острите критици на иракската война, заяви неотдавна: “Онова, което става в някои от близкоизточните страни е извънредно конструктивно. Част от заслугата за това се полага на президента.” Политическият сатирик Джон Стюарт от телевизионния канал “Комеди сентрал”, въздигнат предимно от младежта в култова фигура и известен с хапещата си критика по адрес на президента Буш, признава сега: “Това е извънредно тежко за мен, понеже не ме е грижа за тактически съображения. Но трябва да призная, че досега не съм виждал такива събития в Близкия Изток.” Денис Рос, близкоизточен емисар по времето на Буш-старши и Клинтън, говори за неочакван обрат: “Става нещо съвсем ново, и на първо място това е загубата на страха. Всички арабски режими се крепят на власт с принуда и сплашване на населението, но ето че сега факторът страх започва да се изпарява.” Съветникът по въпросите на националната сигурност на Белия дом Санди Бъргър заяви: “Ставащото в Близкия Изток е едновременно обнадеждаващо и много несигурно.” Комбинацията от вътрешен натиск и външно влияние, особено вследствие на изборите в Ирак, ускорила темпото на реформите в региона, “но положението е все още много напрегнато”. Майкъл О Ханлън от ляволибералния Институт Брукингс смята, че военно-политическата стратегия на президента Буш, обвързваща сигурността на САЩ с разпространението на демокрацията в Близкия Изток, дава вече първи плодове: “Това са несъмнено много добри седмици за демокрацията в Близкия Изток. Очевидно е, че ставащото там има нещо общо с думите и делата на Джордж Буш.”

Почти единодушни са мненията и коментарите и в американските медии. Говори се за ефекта на снежната топка, после за разведряване или дори за пролетта на демокрацията, за исторически водораздел или пък за демократична революция както през 1989 в Средна и Източна Европа. “Прав ли беше Буш?” пита в списание “Нюзуик” публицистът и писател Фарид Закария: “Краткият отговор гласи – да!”, тъй като Буш никога не приел гледната точка, че “ислямският тероризъм се корени в религията, културата или в израелско-палестинския конфликст”, а търсел причините в “десетилетното потисничество и почти тоталната липса на политическа, икономическа и социална модернизация”. Дори в преобладаващо критично настроените към правителството авторитетни вестници “Ню Йорк таймс”, “Вашингтон пост” или “Лос Анжелос таймс” все по-често се срещат коментари, които не смятат за абсолютно погрешни двата стълба, върху които почива доктрината Буш: че в епохата на започналата на 11 септември 2001 война срещу тероризма Америка ще бъде по-сигурна, ако тази война бъде изнесена на терена на врага; и че решителното насаждане на свободата и демокрацията – в краен случай включително и със силата на оръжието – е най-доброто средство за отсичането на корените на тероризма. Тази война е задача поне на едно поколение, но може да продължи 50 или дори повече години – предупреждава Буш. Това, че резултатите се забелязват още от сега, е нещо, което изненадва най-много може би самия него.