Европа, просто предградие на Шанхай?

За съжаление обичайните заподозрени, начело с председателя на общността люксембургския премиер Юнкер, така и не разбраха същността на тази криза. За Юнкер виновникът е Блеър, който искал “един голям пазар и нищо друго”, докато добрите европейци искали “една политически интегрирана Европа”.

Това е класическото, старото мислене. В действителност верният въпрос – макар и свръхдраматизиран – е онзи, който постави бившият еврокомисар Марио Монти: “Нима Европа иска да се превърне просто в предградие на Шанхай?” Докато британският външен министър Строу предложи малко по-дипломатична формулировка: “Какво искаме: една Европа готова за бъдещето или останала в плен на миналото си?”

При което трябва да се подчертае: миналото на Европа беше прекрасно – време на разцвет, в което богатите ставаха по-богати без бедните да обедняват още повече. Всичко функционираше превъзходно докато постоянният растеж осигуряваше блага за разпределение. И докато китайци и чехи не разкъсаха връзката между висока производителност и висок доход – защото те произвеждат също така качествено, но само за част от европейските заплати. Това е трагичният разрив, който Европа трябва да превъзмогне, първо душевно, а после материално. Вместо това тя търси спасение в реакционни утопии – отдясно и отляво.

Ние не сме застрашени от “англосаксонския модел”. Нашият проблем е “азиатският модел”, който започва непосредствено пред външната ни врата: в “нова Европа”. Където растежът е три пъти по-висок отколкото в “стара Европа”, докато в Индия и Китай е дори четири, пет пъти по-бърз. Където по ефективност и креативност в някои браншове те дори вече ни задминават. Където вече не става дума за изнасянето на една фабрика на Порше в Братислава, а за глобален трансфер в размер на 1, 6 билиона долара. Това е голямото предизвикателство, а не конституционната или бюджетната криза в ЕС.

Но защо изобщо трябва да се впускаме в тази надпревара? Защо не я караме както досега, отдадени на възвишени ценности като социалната сигурност и културното многообразие? Единият отговор е икономически, другият социален.

Доволно известна е демографската заплаха, тегнеща над европейците. Само че, за да изхранваме в бъдеще милиони пенсионери, ние трябва да работим все по-яко и яко. По-дълго работно време – това не е “десняшки” лозунг, а биологическа необходимост.

Онзи, който схваща социалната справедливост като справедливост на разпределението, трябва да има какво да разпределя. Нищо чудно, че борбата за ресурсите се разразява точно сега. По-рано все богатите германци бяха онези, които плащаха сметката, когато другите започнеха да се карат за рабати и земеделски субсидии. Само че днес това вече е невъзможно, защото хазната е празна.

Накратко: борбата за единна Европа трябва да бъде спечелена на домашния фронт и първата стъпка трябва да бъде отказът от онова замазване на очите, според което ние можем да създадем една силна, динамична Европа просто като се оградим със стена срещу промяната. Който разбира Европа като крепост срещу глобализацията ще бъде премазан от последната, както навремето Франция зад нейната линия Мажино.

Най-голямото постижение на Европа беше, че спечели войната срещу войната – след десетките милиони избити между 1914 и 1945. Днес става дума за работа и растеж. Защо Европа, която е така богата на талант, образование и изобретателност, да не спечели и тази война? Алтернативата би била да започнем да учим азиатски езици, за да можем по-добре да продаваме на гостите си от Китай и Индия, Япония и Корея, Тайланд и Малайзия билети за нашите опери и чантите на Прада. Но и това не е сериозна алтернатива: тайландците отдавна вече произвеждат луксозни стоки, които изобщо не се отличават от оригинала – при това само за част от европейските цени.