Европа ще трябва да почака

Жак Ширак изгуби важна битка: той вече няма подкрепата на населението и Европа затъна в дълбока криза. Държавният глава не отчете с последния си ремонт на кабинета онова, което французите не искат. Нищо не се е променило досега по отношение на представите му за Европа. Никой не вярва истински, че досегашният министър на здравеопазването Филип Дусте-Блази в качеството на нов външен министър с никакъв дипломатически опит, ще успее да се погрижи за болната Европа. А новата министърка по европейските въпроси Катрин Колона, дългогодишната говорителка на Ширак, може само да изпълнява указанията на президента. По този начин Европа едназначно се превръща в лична отговорност на шефа. Ширак не пропусна да демонстрира това, като в събота отлетя при своя също претърпял политически удари приятел Герхард Шрьодер в Берлин.

Европа и без това не е в центъра на вниманието, а президентските избори във Франция през пролетта на 2007-ма год. Президентът не се е отказал от надеждата, че ще се сдобие с трети мандат, което междувпречом би му спестило и неприятности с правосъдието. Афери с партийни дарения от времето, по което Ширак е още кмет на Париж, понастоящем не могат да бъдат разследвани заради президентския имунитет. Че през 2002-ра бе преизбран с 82 % от гласовете, бе по-скоро случайност: народът можеше да избира само между действащия президент Ширак и десния екстремист Льо Пен. Че социалистите при това положение бяха принудени да ориентират електората си към буржоазния кандидат Ширак, им е неприятно до ден днешен. С това може да се обясни и разгромът на референдума от 29-ти май. Втори подобен успех за Ширак беше нежелателен, но този път за сметка на Европа.

Ширак все пак постигна едно единствено нещо: опозицията е напълно изтощена. Гласувалите “за” и “против” европейската конституция са така изпокарани помежду си, че изборен успех на левицата е твърде съмнителен. Ала ползата за президента от това е твърде относителна. Защото пред вратата вече чакат кандидатите за президентството: например новият премиер Доминик дьо Вилпен. Дьо Вилпен никога не е водил предизборна борба. Потомственият аристократ, който обича да ства сутрин в 5, за да пише стихове, е редон в Рабат, ходил е на училище в Каракас, започва дипломатическата си кариера във Вашингтон и Делхи, преди да служи в Елисейския дворец като генерален секретар на Ширак. Уважаван е заради брилянтно формулираните му речи. Пред Съвета за сигурност на ООН той отхвърля като френски външен министър американската политика в Ирак с енергията и духовитостта на лирика, спечелвайки по този начин овациите на противниците на войната. Ако французите продължават да гледат на президента си като на републикански крал, дьо Вилпен съвсем не е лишен от шансове. Ала истински популярен той не е бил никога.

Андреас Николас Саркози, амбициозният син на мигранти, успял да придобие истинска популярност дори като министър на вътрешните работи. Той не прикрива желанието си, да наследи Ширак в 2007-ма. Против волята на държавния глава миналата година той успя да поеме ръководството на нео-голистката партия, което е огромно предимство по пътя към Елисейския дворец. А ето че сега е и супер-министър на вътрешните работи, отговарящ за полицията, но също така и за организацията на избори. Той се представя като гъвкав политик и противник на френския социален модел. Привърженик е на англосаксонската икономика и е противник на присъединяването на Турция към ЕС. Той бе единственият досега, гръмогласно провъзгласил, че е разбарл посланието на френските граждани от референдума. За момента обаче в кабинета на дьо Вилпен е в обсада от страна на клана на Ширак. Предизвикателство, което би могло и да го подсили. За целта обаче е необходимо евентуалният успех на правителството, да бъде оценен като негов успех.

Доминик Мари Франсоа Рене Галузо дьо Вилпен, както гласи цялото име на премиера? Или пък “Сарко”, както наричат новия вътрешен министър? Или пък може би все пак за трети път Жак Ширак. Предизборната борба вече започна. Европа ще трябва да чака.