Европейската перспектива пред т.нар. Западни Балкани

Провалът на референдумите за Евроконституцията сякаш изсмука енергиите на европейското разширяване. Под въпрос е дали България и Румъния ще влязат в ЕС през 2007, както беше предвидено. И най-важното: предстои решителната проверка за целите Балкани. Наскоро една международна комисия отново припомни за опасностите, които създава тази “черна дупка в периферията на Европа”. В момента обаче основните държави от ЕС изпитват известна несигурност, а финансите на общността изобщо не са ясни, така че очевидно няма да бъде възможно осъществяването на абмициозната цел: до 2014 година да бъдат приети държавите от бившата Югославия и Албания, а малко по-късно Турция. Преспективата за приемане в ЕС наистина може да бъде важен темел на европеизацията на тези страни, но не бива да се премълчава и опасността от прекалено оптимистични очаквания. Въпреки че в Косово, Босна и Херцеговина и в Македония са разположени международни умиротворители, новият политически ред в региона е незавършен и твърде крехък. Да не говорим, че политическият статут на Косово все още не е ясен.

Балканската дипломация на Запада и преди югославските войни, предизвикани от от сръбския хегемониализъм, но и след тях, си остава тъжна картина. Усилията да се насърчи регионалното сътрудничество, полагани от политическите щабове между Лондон и Брюксел, доведоха до такива бисери на словесното безсимсилие като понятието “Западни Балкани”. Все по-често то се използва, за да се обозначат държавите от бившата Югославия, плюс Албания. Словения не спада към тази група, просто защото вече влезе в ЕС. Но една Хърватия, която вече 15 години е независима и по нищо не отстъпва на останалите средноевропейски държави, все още се води в групата на така наречените Западни Балкани. Исторически и географски погледнато съществува единствено понятието “Балкан”. Това е турска дума, която означава просто “планина”. С тази дума се обозначава внушителната планинска верига, която се простира в продължение на близо 600 километра от Северна България чак до Черно море. Но името “Балкан” инстинктивно се свързва не с планината или с полуострова, а с такива явления като корупция, бедност и насилия, с истории за войни, за героизъм и предателство. Не случайно този регион открай време минава за фитил и буре с барут в евпропейската политика, за вечно кризисна буферна зона между враждуващите велики сили. Безсилието на европейците е разбираемо. Никой не оспорва освен това положителния ефект, до който ще доведе евентуалното приемане на тези страни в ЕС. В същото време обаче общността трябва реално да отчита възможностите си, да не дава фалшиви обещания и да не лепи фалшиви етикети – те не помагат за преодоляването на трудностите в този кризисен европейски регион.