Езикът – желязната завеса между политиците и другите.

Отчуждението на политическия свят от останалия е стигнало до абсурдни размери. Дори във време на кризи политиците говорят абсолютно неразбираемо. Не само заради нищонезначещите думи, но и заради липсата на адекватни емоции, които придружават думите. В момента България се намира в тежка парламентарна и правителствена криза, която сигурно ще ни струва скорошното приемане в ЕС. Ако погледнете лицата на мнозинството от българските политици, основните виновници за тази криза, няма да откриете и малък знак за нея. Почти всички от тях ходят захилени в последните дни, доволни неясно от какво. Думите, които използват са същите, които се говорят и без да има криза, а по телевизията не показаха нито една сериозно загрижена физиономия. И тъй като отдавна вече е все едно, дали има правителство или няма, мнозинството от българите едва ли ще осъзнаят до край размера на кризата. По-скоро ще се отвратят допълнително и на следващите избори негласуващите вече ще са мнозинство. Политиците правят всичко възможно да държат гражданите далеч от политиката. Езикът е една от най-големите прегради между двете страни. Той е своеобразната желязна завеса, истинска берлинска стена между напълно различни светове. Може да се направи цяло лингвистично изследване по този въпрос, както и да се проследи развитието на политическия език, паралелно с развитието на политическото отчуждение. Мисля, че то започна в края на 90-те, а днес вече е достигнало истински висоти. Политиците не говорят ясно и по същество. Те обличат смисъла в думи, които /както им се струва/ звучат експертно. От една страна е добре, че политиката в България вече започва да се схваща като професия и че тази професия се нуждае от професионален език. От друга страна, въпросната професионализация у нас звучи като псевдо-научно празнословие. Точно както по времето на социализма официалният пропаганден език късаше връзката с реалността, днес политическият език издълбава бездна между нея и света на политиците. Някогашните лозунги днес звучат като добре заучени политически фрази. Някогашната им категоричност е отстъпила място на сложна витиеватост, но липсата на смисъл се е запазила. “Да крепне дружбата ни със СССР” е също толкова безсмислено изречение колкото и изречението -“Критериите на европейската комисия по преговорните глави не са изпълнени в частта им за досъдебното производство”. И това не се отнася само до европейската тематика. Всеки български проблем потъва в блатото на това “нищо не казване” , а всяка възможност за промяна и развитие бива унищожавана заедно със загубата на смисъл от произнесени думи. Думите носят енергия и сила. Те произвеждат смисъл, който след това се въплъщава в действия. Ако слушаме българските политици трудно ще открием някаква креативност в думите им, защото 90 % от тях не значат нищо. Следователно нямат енергия. За това и всеки екстремен демагог в България може да стане успешен /поне за кратко/ политик. Стига да каже две прости и ясни изречения, които да откроят безмислието на останалото говорене. За това и хората, които се интересуват от политика у нас ще стават все по-малко и по-малко, което пряко ще се отрази на общия ни живот. Тук не е Европа. По манталитет ние все пак си оставаме по-близко до Русия. Искам да кажа, че от политическата апатия печели единствено олигархията. Но това е тема за друг коментар.