1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Естетика на руините

8 септември 2005

Ивайло Дичев

https://p.dw.com/p/Auin
Гедехтнискирхе в Берлин
Гедехтнискирхе в БерлинСнимка: AP

Бяха ми казали да се разходя из “Ветераненщрасе”, където сега бил купонът в Берлин. Наистина приятно място, изпорисувани с графити кафета с изтърбушени столове, някои вероятно направо извадени от Трабантите, тук-там полъх на трева. Само в едно кафе беше празно – като разбра, че съм българин, собственикът-сънародник по стар обичай взе да се оплаква. Никак не му вървял бизнесът, сам не можел да разбере защо: неговото кафе лъскаво, подреденко, всичко е както си трябва – а ето на, ходят да сядат в онези мръсните, неизмазаните.

Това интеркултурно недоразумение ме накара да погледна на Германия с други очи. Тук много обичат да излагат раните си. Колкото в България ние гледаме да заметем миналото, да теглим отгоре една боя и да се правим че не е било нищо, толкова силно е тук мазохистичното желание да разчоплиш болката, да я изложиш в най-грозния й вид.

Особено в Берлин, град опасан от туристически турове по следите на едни или други ужаси - нацистки, военни, комунистически. Защото много голямото престъпление привлича туриста дори повече от много голямата природна красота. Все пак една разлика в отношението към миналото е очевидна – сувенирите, които продават спомена за комунистическа ГДР са навсякъде: лозунги, трабанти, паспорти, острилки във формата на спътник – но никъде няма да видите такава жизнерадостна игра с нацизма. Това е и законово скрепено: да продаваш фланелка с Улбрихт е смешно, да сложиш там Хитлер по германските закони е престъпление. Историците продължават да спорят доколко тази асиметрия е справедлива; затова пък една значителна част от населението в източните провинции със сигурност изпитва носталгия към времето на социализма, докато нацисткият период завършва така катастрофално, че някак трудно поражда позитивни емоции.

Докога ще държат раните отворени германците? В един параграф от спомените си придворният архитект на Хитлер Алберт Шпеер разказва, как фюрерът си мечтаел над архитектурния план на монументалния център на Берлин в бункера и как се прехласвал от мисълта какви прекрасни руини ще станат от него след хиляда години и колко красиво ще ги покрие бръшлянът. Нищо по-удивително не бях чел за този луд човек. Впрочем руините той успя да произведе приживе, без помощта на времето.

В бившия западен Берлин и до днес стои полуразрушената от бомбардировките църква “Гедехнискирхе”, за да напомня за ужаса. По подобен начин до скоро стоеше руината на една църква в Дрезден, град сринат до основи от англичани и американци през 1945 без особена военностратегическа нужда, който по тази причина е най-удобна метафора на това, че Германия също е била жертва на холокост. Е, тази църква днес е реконструирана и около нея започват да строят туристически комплекс в стила на онзи псевдобарок, с който градът е известен и който ще изтрие неприятните спомени на тоталитаризма. Защо този пиетет към миналото, защо да не гледаме напред, да строим нови сгради там, където старите са разрушени? В Дрезден има дори легенда за това как след бомбардировката жителите на града прибрали в къщи по един камък от “Цвингера” (местния замък), за да могат да го построят наново след края на войната. (Сигурно сте чували обратната версия за жителите на Търновград, които прибрали камъни от разрушения Царевец, за да си построят къщи...) Ето ви новата формула – декорът на миналото се реставрира този път заради туристите.

Стената, разделяла източен и западен Берлин в продължение на 28 години играе днес ролята на преносима руина. От нея има по малко на всички символически важни места – и край Райхстага, и край експозицията Топография на терора, и на ултрамодерния Потсдамер плац, и къде ли не. Много удобен обект, защото може да се дели на панелни блокове и всеки един е уникално изрисуван или пък начупен. Продават я също натрошена в шишенца, залепена по пощенски картички, в консерви, в трабанти, придружена от с документ за автентичност. Стената е един вид пулверизирана лесно преносима руина: грозна, омразна, победена.

Заедно със строителството, което трае без прекъсване вече петнайсет години, със сблъсъка между модерни стъклено-метални офиси, опушени предвоенни сгради, комунистически блокове, барокови църкви и турски квартали тя създава едно такова усещане за катастрофа, което противоречи на всичко, известно ни за тази подредена и стабилна страна. Оттук и модата на тези алтернативни заведения из много от бившите източногермански градове: хаосът, временността, катастрофата са издигнати в естетика, в лайфстайл.