ЕС - велика сила?

На срещата на върха в Лисабон 27-те страни-членки на ЕС се разбраха за нова организация на реда. Повече не беше постигнато. Посочва се, че ЕС ще продължи да работи за разширяване на търговията и за своята промяна. В същото време обаче националните държави държат да запазят контрола върху данъците, благосъстоянието и политическата власт, както и курса във външната си политика. Този нов статут, договорен в Лисабон, е краят, не началото.

Никой вече не споменава идеята за “все по-тясното единство” на общността – една в продължение на десетилетия преследвана цел от германската европейска политика. От срещата в Амстердам през 1997 година тази идея е забравена. А към днешна дата тя изглежда напълно изоставена.

Променяща се Европа

В Лисабон британският премиер Гордън Браун заяви дословно, че не би желал в близките 20 години отново да бъде занимаван с темата за основен договор на ЕС. Най-вероятно така мислят и повечето граждани в страните-членки на общността. Достатъчно ли е, в такава обстановка да се търси прогрес на принципа на променливата геометрия, предложен през 1994 година от Волфганг Шойбле и Карл Ламерс, което тогава накара федералният канцлер да си позволи забележката, че не може да има една “a la carte Европа”. Оттогава обаче имаме един Шенген, една не много единна външна политика и политика на сигурността на ЕС и различни национални приоритети. С една дума – имаме една Европа на желанията и личните интереси.

На практика съюзът различава между големите и малките страни-членки. И тук едва ли помага много удрянето по масата от бившия шеф на комисията Романо Проди, че няма да търпи, три страни да управляват целия евросъюз. Възниква въпросът: Ако не върви с големите, тогава как да потръгне с множеството малки страни-членки? Безсилието на съюза, от което се оплакват европейците, е техен собствен продукт. Европа е достигнала онази фаза от развитието си, в която за дълго време напред тя ще бъде заета не в превръщането си във велика сила, а в налагането и развитието на т.нар. “аки комюнитер” – общите права и задължения на страните от ЕС. Виждаме реализирана идеята за един вид “луксозна свободна зона за търговия”. Тя е нещо като Свещен граал на националния суверенитет.

Европа на националните държави

Дали решението е в по-нататъшната интеграция? За това винаги е било и рано и късно: Рано, защото Европа винаги е била и продължава да е конгломерат от национални държави, които не желаят да се откажат от националните си компетенции; но и късно същевременно, защото най-напред прехвърлянето на НАТО на грижата за сигурността и след това приемането на Великобритания дадоха погрешна посока на развитие на икономическата общност. И това1 което днес наричаме съюз, утре може да не е никакъв съюз. И ако в римските договори е заложено все по-тясното интегриране на общността, то все по-разрастващият се съюз от позволява на старите национални държави все повече свободи с всички последствия по отношение на бъдещите рискове и неизвестности.

Сега ЕК напразно се стреми към обща енергийна политика. Единство не може да бъде постигнато дори и по важни въпроси от гледна точка на сигурността – така например от петнайсетте групи за “бързо реагиране” с голяма мъка бяха сформирани всичко на всичко само две, които са в оперативна готовност. И макар, че за всички да е видно, че американците вече изнемогват, европейците се държат така, сякаш вечно някой друг ще ги избавя от неволи. Тази безизходица принуждава Германия да предприеме стратегическа промяна в своята ориентация. И отговорът не може да бъде друг, освен преформулиране на Атлантическия договор.

ЕС се нуждае от Америка

В интерес на Германия е, американците да останат и европейска сила и да имат съответното влияние в Европа. Открай време Германия е била твърде малка за водач, и твърде голяма, за да се задоволява само с балансираща роля. Затова Америка остава единствената сила, която е в състояние да служи като противовес и да изглажда европейските разногласия.