ЕС и Близкоизточния конфликт

Европа си извлече поуки от най-новата си история. За разлика от времената на Балканската криза, страните от ЕС този път постигнаха единна линия след кратка, макар и оживена фаза на спорове. Това е добре, защото по всичко изглежда, че европейците този път ще трябва да понесат основното бреме на конфликта – политически, както и военно. Световната суперсила САЩ са неподходящи за водещата роля. Войната в Ирак навреди трайно на репутацията на САЩ в арабския свят, така че те едва ли ще могат правдоподобно да изиграят ролята на миротворец в Ливан.

Така обезвреждането на кризата в Близкия Изток очевидно ще остане задача на европейците. Свидетелство за тяхната външнополитическа зрялост е, че те не са поддадоха на първия си импулс да искат незабавно примирие. Вместо да хабят усилия по едно - разбираемо от човешка гледна точка, но безсмислено от политическа гледна точка искане - европейските страни подкрепиха френския апел за резолюция на ООН. Тази проекторезолюция формулира условията за трайно примирие и апелира към двете страни в конфликта, незабавно да прекратят огъня.

Може да се предположи освен това, че военния контрол над примирието, както и по връщането на пълния суверенитет на ливанската държава по същество ще се превърне в европейска задача – осъществена вероятно под френско ръководство. Тъй като примирието ще бъде гарантирано с цената на живота на европейски войници, би следвало европейците да имат решаваща дума при формулирането на условията за примирие. Само един “твърд” план за мир би оправдал изпращането на войски в един регион, който и занапред ще си остане опасен.

Но преди да бъдат изпратени войските, идва часът на дипломацията. Ако Съветът за сигурност се обедини около съответна резолюция, ще е нужно, Израел, Хизбула, Ливан, Сирия и Иран да се придържат към нея. За тази цел Германия предложи съживяването на т.нар. Близкоизточен квартет, състоящ се от САЩ, ЕС, ООН и Русия, към който да се добавят и още две арабски държви. Това умна идея, защото слага край на безкрайните близкоизточни пътувания на някои общо взето –маловажни външни министри. По този начин се приближава и края на битките, защото международната общност ще заговори с единен глас.