ЕС и иранският атомен спор

В атомния спор с иранците, ЕС ежедневно съобщава, че вече започва да спазва на дело резолюцията на ООН за санкции срещу Техеран. Всичко това обаче не звучи много убедително, нито пък се забелязва голяма решимост да се премине от думи към дела. Европа демонстрира сила на думи, сякаш,че по този начин би могла да впечатли някого и да промени нещо реално. При това тъкмо последните години показаха в достатъчна степен, че натискът и заплахите предизвикват по-скоро обратното на онова, което се цели : Техеран все повече изпада в настроение, да покаже, че може да се пребори с целия свят, а това допълнително подсилва позициите на хардлайнерите в иранското ръководство – като например тези на президента Ахмадинеджад. Винаги досега той успяваше да превърне външния натиск –в спойваща вътрешно-политическа солидарност.

При това иранците са в състояние да критикуват колизионния курс на своя президент и го правят във все по-нарастваща степен. Не само лебиралните сили и реформаторите междувременно обвиняват Ахмадинеджад, че ненужно вкарва страната в международна изолация. Недоволство проличава даже от страна на “Върховния водач” аятолах Али Хаменей.

Европейците обаче не бива да се заблуждават и погрешно да тълкуват вътрешното недоволство и критики срещу политикаата на иранския президент. Привържениците на диалога с Иран могат да имат успех в средно - до дългосрочен план, само ако разполагат със субект, който наистина да доведе този диалог до успешен край. Ако европейците обаче продължат да следват същия твърдолинеен курс като САЩ, те ще изоставят представителите на умерените сили в Техеран сами на съдбата им. При това Европа първоначално заложи на преговорите и на имиджа си на противовес на радикалния курс на Белия Дом. По някое време обаче тя се отметна от този курс и сега вече почти не се забелязват разлики с линията на поведение на САЩ. А по този път едва ли може да се постигне някакво решение на конфликта.