Забравените бежански лагери от войната в Ирак Репортаж на Таня Кремер

Първокласнички и второкласнички в час: момиченцата се ста- раят. Часът по пеене разнообразява иначе монотонното всекидневие на децата-бежанци. Училището се състои от две семпли палатки, дарение от Юнеско насред лагера за бежанци Рувей- шед на йорданско-иракската граница. Наколо няма нищо другоосвен пясъци, камънаци, пустиня и шумът от край-граничното шосе,по което непрекъснато преминават тежкотоварни камионина път за Багдад или Аман. 500 души се намират в този лагер без перспектива да се завърнат у дома или да получат убежище....... Зейнаб, 11-годишна палестинка, посещава училищните занятия.Избягала е заедно с родителите си след започването на война- та от Багдад. оттогава са в лагера Рувейшед. Зейнаб:
"Не сме добре тук. Наистина ни се предоставя всичко, от което се нуждаем всекидневно, но прахът, пясъкът, дъждове- те и вятърът правят живота ни труден. Когато има буря баща мии майка ми трябва да държат коловете на палатката, за да не отлети. Молим се на Бога, да облекчи скоро съдбата ни." Както това момиченце тук са настанени общо около 500 човека в стотината импровизирани палатки на лагера. Повечето от тяхса палестинци, но има също така суданци, сомалийци и ирански кюрди. Повечето са имали по времето на Саддам Хюсеин пра- вото да пребивават в Ирак, но не са придобили иракско граж- данство. След свалянето на Саддам иракското население не гитолерира повече, разказва Маха Хомзи, която е ръководител на проекта към бюрото на Уницеф в Аман, организирало училището в лагера: Хомзи:
"Животът на мнозина от тях е бил заплашен. Те са били под известна закрила по време на режима заради специфичната им ситуация. След падането на режима, са били многократно заплашвани, изгонени от домовете им, хазяите са ги накарали да напуснат. Някои от тях отиват във временен лагер в Багдад,изграден от ООН. Останалите, чувствайки, че сигурността им е сериозно застрашена, са се видяли принудени да напуснат Ирак." В лагера Рувейшед, разположен на йорданска територия, завършва бягството на повечето от тях. Други, предимно ирански кюрди или ирански опозиционери са разположени няколко километра по-нататък в т.н. "лагер на ничия земя". Оттогава насам се предприемат усилия за намирането на разрешение за бежанскияпроблем. Нито един от бежанците не желае да се завърне в Ирак, макар че мнозина имат членове на семействата в страната.Но страхът от репресии е дълбок. Повечето искат да отпътуватза трети страни. Другите страни обаче херметично затварят границите си за тях. И Мохамед, 30-годишен палестинец, мечтае заживот извън оградата на лагера. Семейството му е пристигналов Багдад още през 1948 година, откъдето той бяга в края на април м.г. Не иска да говори за причините, накарали го да избяга, а само за плановете си за бъдещето: Мохамед:
"Тук нищо не можем да направим. Просто чакаме ня- какво разрешение. Може би ще трае дълго. Може би година...Търся коя да е страна, където да мога да живея спокойно. Нямам предвид конкретна страна, нямам някакво конкретно желание..." Мохамед би предпочел европейска страна, но като палестинецшансовете му са повече от слаби. Нито съседните арабски страни, нито Израел, а камо ли пък европейска страна нямат готовност да предложат убежище на близо 400-те палестинци от лагера Рувейшед. Единствено Йордания разреши през август м.г. по хуманитарни причини на около 400 палестински семейства да имигрират. Само че при условие, че имат роднини в Йордания. Не толкова лоши са шансовете за суданеца Мохамед Джавад Али. Мохамед, който до войната е следвал в икономическия факултет на Багдадския университет, се надява през следващите месеци да отпътува за САЩ, където му е дадено убежище. Мохамед:
"Имах късмет да мога да отида в Америка. След два или три месеца, не знам. Свърших всичко в американското посолство в Йордания, получих нужната информация, направиха ми кръвна картина. Там първо ще уча английски, иншаллах, може би ще продължа да следвам." В малкото палатково училище въпреки трудното положение семисли за бъдещето. Освен арабски и математика децата изучават и английската азбука - може и да им потрябва след някой и друг месец. Жените и мъжете от лагера - самите те бежанци ипреди войната студенти или учители в Багдад - преподават на децата, колкото и каквото могат и знаят. Все още обаче не е ясно, кой ще издаде на децата свидетелства и дали изобщо ще имсе признае времето в лагерното училище. Никой не е очаквал, че бежанците ще останат толкова дълго в лагера.