Закъснялото самопризнание на Гюнтер Грас

Той самият говори за мълчание, но всъщност става дума за премълчаване, на което Грас слага точка сега с прекалено голямо закъснение. А възможности да направи това по-рано имаше безброй – още повече при човек като него, който винаги се е изстъпвал като морален апостол, и който имаше достъп до всяка трибуна в тази страна. През изминалите десетилетия е имало толкова много възможности за него да вземе отношение към младежкия си авантюризъм и свързаните с това биографически, психологически и политически имликации. С едно по-ранно признание той би могъл да разчупи така отвратителните идеологически дискусии у нас за подхода към недалечното ни минало.

Например, когато през 1985 Хелмут Кол и Роналд Рейгън, под критичния поглед на обществеността, посетиха войнишкото гробище край Битбург, където са погребани и войници от Бойното крило на СС. Ако Грас бе отворил уста тогава, последвалите не особено красиви дебати около “случая Битбург” щяха да придобият друг оттенък. През 1983 на писателска среща в Хайлброн той държа слово на тема “Да се научим и да изискваме съпротива”. Своите военни спомени за изпълненото с жертви лято на 1944, тоест за времето, за което става дума и сега, той въвежда с думите: “Принуден съм да говоря за себе си, за моя опит, за моите надежди и разочарования и за възгледи, които не мога повече да избягна.” Той обаче избягна да каже всичко не само тогава в Хайлброн, но и през последвалите дълги години – чак до миналия ден.

Нека бъдем наясно: това признание не накърнява по никакъв начин литературната слава на Грас, почиваща на шедьоври като “Тенекиеният барабан” и “Данцигска трилогия”. Само че безбройните му политически изявления, отпечатани речи и съчинения трябва да бъдат подложени на по-строга проверка. И ще се окаже може би, че не всички ще издържат на подобна проверка. Част от огромното творчество на Грас ще трябва се чете по друг начин. Да не говорим, че човек просто не вярва на очите си, четейки много от неговите пронизани от самосъжаление интервюта.

При Грас виновни са винаги политическите протагонисти на следвоенната епоха. Ето какво казва той например за бившия канцлер Конрад Аденауер: “А ние си имахме Аденауер, кошмарен, с всички лъжи, с целия му католически мухъл. Пропагандираното по онова време общество бе пронизано от еснафщина, каквато нямаше и по нацистко време.”

Е, де да се беше покаял католикът Гюнтер Грас още като младеж. Тогава нямаше да ни изнервя сега със своето признание.