Защо всички Нобелови награди отиват у американски учени

Всъщност това би могло да се очаква: че буквално всички нобелови лауреати ще бъдат американци. И все пак това е тревожен факт, който навежда на размисъл. Един бегъл поглед върху ранглистата би могъл да разплаче всеки неамерикански изследовател. От 1901 насам американците са спечелили 228 Нобелови награди; на второ място с едва 75 отличия е Англия, а на трето Германия с 65.

През всяка година досега освен американците бе представена и някоя друга националност: веднъж Нидерландия или Швейцария, друг път Израел, Япония или Мексико. Но тази година американската доминация е тотална. Ако изобщо е имало съмнения, сега вече е повече от очевидно, че САЩ са и единствената свръхсила в областта на науката.

Това обаче съвсем не означава, че те имат по-добри учени – ни най-малко. Само че те правят много по-голяма реклама на своята работа, търсят обществеността и избягват да се затварят в прословутата кула от слонова кост. Те транспортират своите виждания и своите нововъведения в медицината и другите научни области. Те не се свенят да се показват по телевизията и понятно и увлекателно да заинтригуват обществеността за своите идеи и проекти, които другаде остават затворени зад стените на научните институти. Американските изследователи публикуват колкото и където могат и присъстват редовно в печата, включително на лъскавите страници на лайфстайл-списанията. Хората ги познават – докато в другите страни учените се държат скромно, почти свенливо.

Впрочем подобни забележителни звезди на науката е имало навремето и в Германия - идоли, образци, които всеки познава и които естествено бяха носители на Нобеловото отличие: Вилхелм Рьонтген, Паул Ерлих, Ото Хан – да не говорим за уникалния Алберт Айнщайн. Последният умееше тъкмо това, което в един момент се изгуби: да убеди хората във важността на науката и научната работа, но не скучно и нравоучително, а умно и увлекателно. Иначе как можем да си обясним, че целият свят бе луднал по една математическа формула – теорията на относителността, която почти никой не разбираше.

Айнщайн беше и остава голямото изключение. Но на нашите днешни първокласни учени, а такива имаме в изобилие, няма да им навреди да развият усет за важността на присъствието в полезрението на обществеността. Тогава – също както в Америка – ще потекат повече пари за институти, подрастващи учени и лаборатории, за практически изследвания, както и за абстрактна научна работа. Както и за пътя към научния Олимп.