Коментар на Александър Плюшчев
Руската национална награда за високи постижения в областта на телевизионното изкуство ТЭФИ вече отдавна е събитие само за ограничен кръг хора, работещи в телевизионната сфера. Вярно, че познаваме по лице или по име двама-трима от наградените, но това е всичко. Не ми се вярва, че желаещите да гледат церемонията по награждаването са толкова многочислени.
Същият феномен сигурно го има и в други професии. Та нали нито знаем кой е „енергетик на годината", нито пък кому сред пилотите от гражданската авиация са присъдили условния златен самолет.
Но когато става дума за публични фигури, за хора, които би трябвало да бъдат всенародни любимци – това изглежда странно. Пък и помним времената, когато лауреатите на ТЭФИ бяха истински герои, а техните програми – същински открития. Ако не броим прекопираните американски шоу-програми, през последните години трудно може да се посочи дори само едно телевизионно откритие.
Танци със звезди, битови жълтении и ДНК-доказвания на бащинство
Девалвацията на наградата се дължи не само на скандалите, които периодически се разразяват около организаторите. Просто държавната телевизия още в началото на 21 век премина под пълния контрол на държавата и вече окончателно се е превърнала в пропаганден инструмент. А епизодичните „намигвания" към либералната публика – като късните вечерни филми, следвани от дискусии, или знаменитите „прощавания" в програмата на Познер - само подчертават деградацията на телевизията.
В хода на тези години между телевизионните зрители и държавата като владетел на телевизионните канали беше сключен нещо като обществен договор. От едната страна държавата получи монопол над отразяването и тълкуването на обществено-политическите събития - а също и на тяхното премълчаване в случай на нужда. Тук дори не включвам така наречените „стоп-листи" – черни списъци с имената на нежелателни събеседници. В отплата публиката получи изобилно развлечение, ток-шоута с битови жълтении, скандали в открит ефир, сериали за любов и пари, танци със звезди и любимото още от съветско време фигурно пързаляне.
Надпреварата за рейтинги се превърна в оправдание за какви ли не безвкусици. Но независимо от това главната цел сякаш си остава една: максимално да се намали критичността на зрителя. А някъде между всичките сватосвания и ДНК-анализи за бащинство отлично се вмъкват „въстаналият Донбас", „разпънатото момченце" (фалшива новина за 3-годишно дете, уж разпънато от украинци в Славянск – бел. ред.), „развратният Запад" и всевъзможни други информационни отпадъци. Та нали отдавна се знае, че когато хората не са особено претенциозни по отношение на зрелищата, по-лесно може да им се пробута и другото.
Чудно ли е при това положение, че в хода на годините телевизията престана да бъде лидер на интелектуалното и културно развитие? Тя престана и да произвежда хора-легенди. Новините и „информационно-аналитичните програми" се пренаселиха от взаимно заменяеми момченца и момиченца, които просто не можеш да отличиш. И обратно: водещите на ток-шоута са ярки, остроумни и провокативни манипулатори.
Но далеч не всички проблеми на телевизията са свързани с безпощадната ѝ експлоатация от страна на държавата. Настъплението на интернет се засилва с всяка изминала година. Първо там отидоха мислещите зрители, а после подир тях тръгнаха и останалите. Защо трябва човек да е вързан към стационарната кутия в ъгъла на стаята, когато всичко това можеш да го гледаш когато и където ти е удобно, включително и на телефона?
Младото поколение си има други кумири
Освен това на телевизията вече ѝ се налага да се конкурира с огромно количества съвсем нови съдържания. Те понякога са любителски, друг път – професионални, но и в двата случая на са обременени от условните телевизионни формати и ефирната политика на каналите. Младото поколение игнорира телевизора и влиза в интернет. То си има свои кумири, които добиват широка популярност дори още преди изобщо да са се появили по телевизията.
Не бих искал да идеализирам интернет: няма къде да избягаш нито от масовия вкус, нито от надпреварата между производителите за по-висок рейтинг, тоест – за гледания и харесвания. Лесно е да се убедим в това, стига да погледнем топ-листата в руския Ютюб. Но, първо, тук периодически се появяват свежи и наистина качествени неща - а това дава надежда. И второ, онази нова искреност, заради която толкова обичахме телевизията по време на Перестройката, вече няма къде другаде да се прояви, освен в интернет …
*Александър Плюшчев е журналист, блогър и радиоводещ. Поместваме коментара му с известни съкращения.