Защо толкова много българи гледат назад?

Българинът може да бъде спокоен. Неговото „турско робство“ отново беше спасено, този път с цената на една министерска оставка. И с тържествените обещания на всички участници в затихващата разправия, че никога повече няма да се съмняват в своето робско минало. А за да бъде триумфът пълен, край Дунава светнаха лампичките върху новата статуя на владетеля на Видинското царство Иван Срацимир. Този паметник достойно се нарежда до светещия цар Самуил в София и до подготвяната за откриване, все още загадъчна статуя на цар Борис Първи.

В тъмните покои на историята

През второто десетилетие на 21 век в топяща се демографски България се наблюдават някои странни явления. Вместо да гледа напред към бъдещето, част от политическата класа все по-често изпада в тежък носталгичен унес и със зъби и нокти брани тъмните покои на миналото. В ход е, например, поредната масирана кампания за закриване на Комисията по досиетата. Нарастващото любопитство на изследователи и общество към деянията на кадровиците от ДС и към забранените от закона досиета на починали лица се сблъсква с твърдата решимост върху тези важни исторически източници за тоталитарния режим да остане забраната с гриф „строго секретно“. Сиреч, пропагандните митове за репресивния „патриотизъм“ и служба в името на тоталитарната родина да си останат хербаризирани в съзнанието на новите поколения.

Продължава да се шири и патологичната привързаност към няколкото съветски МИГ-ове, от които се очаква да охраняват българското, а и натовското въздушно пространство. Въпреки примитивната им електроника и двигателите втора, та дори и трета употреба. Мантрата, че съветското въоръжение си остава непобедимо, както и че връщането на казармата ще направи от младите българи истински мъже, вилнее вече трето десетилетие в съзнанието на неподозирано голям брой българи. Без никой сериозно да си зададе въпроса в какви казарми и поделения ще бъдат настанени бъдещите редовни войници, кой и с какви средства ще финансира тяхното облекло, изхранване, оборудване...

Какво е обяснението за тези устойчиви нагласи? И дали в тях не се крие и причината за обстоятелството, че българите се самоопределят като една от най-нещастните нации в света?

Д-р Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии изброи пред Дойче Веле три причини за този носталгичен унес. Първата е, че сегашното правителство е загубило стратегическа ориентация и поради това търси „популярни” сламки, за които да се хване. „Министерският пост на проф. Тодор Танев отдавна беше под въпрос, но начинът, по който той в крайна сметка беше сменен, се оказа панически опит да се отклони вниманието от наистина тежките критики в доклада на ЕК. Вместо проблемите да се атакуват съдържателно, просто се пуска разсейваща димка“, коментира политологът.

"Соцносталгия и патетично русофилство"

Като втора причина Смилов посочва безпътицата на българската левица. „И в други постсоциалистически страни левицата е в тежка криза - Унгария и Полша са очевидни примери за това. Но при нас безпътицата доведе до вкопчването на БСП в соцносталгията и патетичното русофилство. А това разгражда образа им на европейска левица, който с много труд бяха започнали да придобиват в началото на 21 век. Казано иначе, те се връщат в миналия век. За това им помага и очевидното агресивно поведение на Русия в рамките на т.нар. хибридна война“, обяснява политологът. И добавя, че България се е напълнила с медии и сайтове, които не спират да славословят руското оръжие и да громят прехода. „Руските пари нямаше да дават ефект, ако българската левица не подготвяше почвата. Парадоксът е, че по този начин лявото не трупа доверие в себе си, а по-скоро руши вярата на българите, че заедно могат да постигнат смислени неща. А това е наистина опасно“, предупреждава анализаторът.

Третата причина за сегашното объркване на българското общество Смилов вижда в отслабването на ЕС и възхода на националпопулизма. Политологът припомня как години наред България живя под крилото на силен център в ЕС, в резултат от което успя да постигне напредък. „Сега обаче страната навлиза в период, в който здравината на собствените институции, отговорността на националните политици и партии става все по-решаваща. И тук има от какво да се притесняваме, тъй като родната сцена е изпълнена предимно със ситуационни играчи и инженерни проекти на корпоративни структури. В борбата за популярност вече никой не се свени да вади етнически, расистки и всякакви други карти, а медийната среда усилва тази тенденция, като „награждава“ тези, които отиват отвъд премереното, отвъд разумното. В резултат от това на всеки проблем се търси не най-адекватното, а най-екстравагантното и нелепо решение“, обобщава Даниел Смилов.