«Защо църквата ни лази по нервите?»

"Католическата църква води битка срещу модерната епоха на няколко фронта. Дали обаче в тази битка не е забравила най-важното – човека?”, пита седмичникът „Ди цайт”. Поводът за това са многобройните скандали и изявления на висши духовници, най-вече от католическата църква, предизвикали възмущение у голяма част у обществеността в Германия. Става дума за открити нападки срещу модерното изкуство, за скрита и явна съпротива на политиката, подпомагаща работещите жени-майки и за поредния случай на сексуално насилие над деца, извършено от католически пастор в Германия.

Не случайно „Ди Цайт” посвещава няколко страници на темата, поставяйки риторичния въпрос : Защо църквата ни лази по нервите? По три причини, отговаря си седмичникът, една добра, една трагична и една ужасно тъжна. Първо, църквата ни лази по нервите, защото е длъжна да прави това. Нашето общество се е научило да удавя греховете и паденията си в благодатните води на онова, което характеризира съвремието ни. Злото, наложило се като тенденция, ни казва приятелски: „Ей, ти, след като за теб нещо е о.к., то тогава то е о.к. и за мен!”. Точно срещу това трябва да се изправи една църква. Тя трябва да може да прокарва разграничителни линии между доброто и злото, да разбива консенсуса във всички случаи, при които загърбваме ближния си: в живота в смъртта, в старческия дом. Това е добрата църква, която ни лази по нервите, защото поддържа жив порива на античния революционер Исус Христос.

Второ, църквата ни лази по нервите, защото забранява.Това не бива да правиш, онова не бива да правиш... Само че какво мисли забраняващата църква за хората, които са сбъркали и съгрешили? С разведените , например? Или пък с крадците? Проиграли ли са живота си? Според християнското учение – не. На грешниците може да бъде простено, но само поотделно – след като са се изповядали, т.е. в разговор на четири очи между грешник и изповедник. На обществото ни обаче му липсва църквата, която може да разговаря с него. Това впрочем е трагично за самата църква. Защото там, където всички я виждат, тя се проявява като строг пазител на канони и забрани, но остава скрита от обществото, когато обича и прощава.

Трето, църквата ни лази по нервите, защото тя или поне една голяма част от нейните представители на високи постове имат проблем със свободата: тя, така да се каже, не ги обича истински. Така стигаме до някои германски епископи като Микса, Майснер и Мюлер. Не е трудно да се измери степента на свободолюбие у духовниците. Достатъчни са два въпроса: „ Смятат ли, че демокрацията е единствената форма на държавно управление, която пасва на християнското учение? И още: Няма ли да се обезпокоени, ако в едно свободно общество като нашето всички хора са католици? И двата пъти получаваме отговор не? Е в този случай църквата наистина ни лази по нервите и това тъжната причина, тъжна впрочем най-вече за католиците.

Християни, които обичат свободата, не биха отрекли правото на модерното изкуство да се нарича изкуство, така както го направи наскоро германският кардинал Майснер. Свободните по дух християни не биха се обърнали срещу жените, които се опитват да съчетават деца и професия. И дали пък отричаният от известно време релативизъм не е нещо като приложен плурализъм? Разбира се, че един католик не може да приеме всички видове мироглед, но трябва ли тогава да стане нетолерантен само защото Светият дух вее там, където си иска, пита иронично седмичникът „Ди цайт”.