За какво ни е такова мнозинство?!

Каквото и да обясняват с пяна на уста разни разпалени политици-патриоти за националната сигурност, за „националното предателство“ и „сатанинското дело“ на „псевдобългарския президент“, колкото и да увъртат разни други политици, изпаднали в тежка зависимост от патриотите, нещата около президентското вето върху Изборния кодекс са пределно ясни и еднозначни.

Където и да се намират

Също толкова ясно и еднозначно в Конституцията е казано, че „всички граждани са равни пред закона“, че „не се допускат никакви ограничения на правата“ им и че „гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция“. Тъй че текстовете в кодекса, които дозират тези права според местожителството на българските граждани, освен че са недемократични и ретроградни, са еднозначно противоконституционни. Съответно – президентското вето е напълно обосновано, закономерно и навременно.

На пръв поглед политическият въпрос на деня сега е свързан с предстоящото гласуване на ветото, което някои определят като съдбовно за съществуването на управляващото мнозинство. Всъщност, по-важният въпрос е друг: има ли въобще това съществуване някакъв смисъл? С много голяма степен на сигурност този въпрос вече има своя отговор.

Преговорите около ветото не са публични, но изтеклата от тях информация, противоречивите изявления на някои от участниците и самият факт, че цяла седмица не им стигна на умуващите да решат какво ще правят, осветяват като мощен скенер състоянието на управлението и дават ясна прогноза какво може и какво не може да се очаква от него.

Пълна безпринципност

То и досега не се отличаваше с кой знае каква последователност в преследването и отстояването на предварително заявените си намерения и политики, а всевъзможни малки и големи компромиси бяха негов постоянен спътник. Днес обаче очевидно е изпаднало в пълна безпринципност, щом с такава лекота успява да прекрачи и Конституцията. При това тази диагноза не зависи от гласуването на ветото – тя ще е валидна и при двата варианта.

По-вероятният засега, както се твърди, е управляващите да отхвърлят ветото, след което да преправят оспорените текстове „по своя инициатива“. Това напълно ирационално решение няма да навреди с нищо на публичния образ на инициаторите си патриоти. Но пък ще постави останалите две съставни части на мнозинството (както и всички други, които биха го подкрепили) в крайно комичната ситуация на героя от онзи стар соцвиц, който имал свое мнение, но не бил съгласен с него. С което ще заличи и малкото останали им основания да претендират за някакво политическо приличие.

От гледна точка на принципите и Конституцията, вторият вариант (да одобрят ветото) не се отличава от първия. Защото идеите за „омекотяване“ на текстовете, които се въртят в главите на умуващите, и в двата случая, всъщност, се свеждат до едно и също: пак да се попречи на българските граждани в Турция да гласуват. Какъвто и „хитроумен“ начин за това да се измисли обаче, той ще е точно толкова противоконституционен, колкото и гласуваният вече „твърд“ текст. Никакъв „среден“ (по определението на премиера) вариант не съществува.

Въобще, управляващите се борят с Конституцията като прасе с тиква и единственият начин да успеят е като изядат тиквата. Тоест, ако искат българските граждани в Турция да не гласуват, трябва да променят Конституцията - например да отменят всички или някои от следните текстове: за равенството на всички граждани пред закона; за това, че гражданите имат всички права, независимо от това къде се намират; че български гражданин по рождение не може да бъде лишен от българско гражданство (за да могат да ги лишат); и че всеки български гражданин има право да се завръща в страната (за да не могат да идват да гласуват тук). Сега не искат или не могат да го направят, но знае ли човек - някой друг път, в някоя друга конфигурация може да узреят и за тази идея.

Взаимен рекет и безсмислици

Какво обаче можем да очакваме от тях в непосредствена перспектива? Основният фактор, определящ поведението на партньорите в управлението в момента, е притеснението от ненавременна загуба на властта. А оттам - страхът от предсрочни избори, за които те, по една или друга причина, не са готови. Затова можем да очакваме много по-често, отколкото досега, да се рекетират един друг, заплашвайки се с напускане на коалицията. Въпросът е „кой ще мигне пръв“, а отговорът – който го е по-страх. В това отношение най-облагодетелствани са патриотите, понеже имат най-малко за губене – те, например, нямат министри, които знаят, че втори път едва ли ще се докопат до такъв пост. Затова е и толкова трудно да се отклонят исканията на патриотите, като в случая с Изборния кодекс.

Не можем да очакваме някакви смислени, дълбоки и дългосрочни реформи, каквито и досега трудно си пробиваха път. Вместо това ще зачестят безпринципни и популистки искания, носещи бързи дивиденти, или пък откровени дивотии и безсмислици. Пример за това са пак промените в Изборния кодекс, които (с малки изключения, повечето така и неприети) бяха или недемократични и вредни, или просто безсмислени - понеже не решават нито един от съществените проблеми на избирателния процес. Накрая нищо чудно и цялото упражнение с гласуването в чужбина да се окаже безсмислена загуба на време и енергия, ако бъде отменено от Конституционния съд (вероятно заедно с т.н. задължително гласуване).

С две думи: предстои успешна борба с бурките, но не и, примерно, с корупцията.

Кое е по-опасно?

Може да се очаква и все по-силна арогантност. След „мотаенето в краката“, „безродните псевдосънародници“ и „стига с тая демокрация“ последваха „националното предателство“ и „сатанинското дело“ на „псевдобългарския президент“. Миналата седмица пък министър-демократ обяви, че му е „омръзнало от някакви борци за справедливост и за свобода“.

Съществуването на такова управляващо мнозинство няма особен смисъл. Нещо повече – то може да се превърне в много по-голяма опасност за националната сигурност от гласовете на българските граждани в Турция, които не му дават мира.