За разликата от европейското гражданство и европейското качество

В началото на този век, т.е. точно преди 6 години световноизвестният японски архитект Тадао Андо участва в една анкета за очакванията на онова, което новото столетие ще донесе. «Не мога да не бъда песимист», казва той. «Няма ли да потънем във водовъртежа на дълбока бездна, която ще ни погълне като черна дупка? Очаквам – продължава Тадао Андо, че все повече граници ще се разрушават, и в крайна сметка дори самото понятие «страна» ще изчезне. Разбира се, голям е рискът да видиш, че изчезват и създадените в различни краища на планетата култури, но ако прогресът в областта на комуникациите и обработката на информацията позволи, може би ще видим в този век осъществена върховната мечта – цялото човечество да се обедини в една голяма общност.»

През тези последни месеци преди пълноправното членство на България в Европейския съюз постоянно се сещам за тази анкета. Може би защото се надявам поне веднъж лошите поличби и песимизмът да не се сбъднат…

На 1 януари 2007 година всички ние ще придобием европейско гражданство, ще го получим групово, не поименно и не по заслуги. По същия начин, колективно, са станали европейци и французите, и германците, и англичаните, и останалите обитатели на съюза. Без да сменят адресната си регистрация, и без да крият нищо от миналото си.

Получили са символното европейско гражданство, но не и знаковото европейско качество.

Важно е да правим разлика между едното и другото. Европейското гражданство се отнася до териториалната принадлежност. Въпрос на случайност е къде си се родил…

Другото е състояние на духа. Говоря за великото, страхотното чувство, че си свободна личност. За нещо, което или го имаш по рождение, или го придобиваш (в «процеса на присъединяването»), или никога не го постигаш, дори да се стараеш.

На първи януари 2007 ще има фойерверки, фанфари и шампанско. Лично мен обаче ме интересува не символиката на датата, а пътят към нея.

… Даваме ли си всъщност сметка, че събития от такъв порядък не се случват често в рамките на един човешки живот? Че онези, оттатък (както казвахме досега) съвсем не са имали нашия шанс – да събарят стени, петолъчки, опознавателни знаци, символи, химни, навици, политически съюзи, улични табели, стереотипи. И че онези след нас, като всички европейци, просто ще живеят уютно, предсказуемо и подредено.

Ще мине време и нашето настояще ще стане история. Едва тогава – ако се върна към анкетата от началото на това столетие – ще стане ясно дали страховете на Тадао Андо са били основателни. И дали човечеството е опровергало предсказанията на някои от най-прочутите си граждани.