Извършители и имитатори - вирусът на подражанието

Орландо, Ница, Вюрцбург, Мюнхен, Ройтлинген, Ансбах - зловеща серия атентати, някои от които с ислямистки мотиви, други без. Дали съществува връзка между тях, дали някое от престъпленията се е превърнало във вдъхновение за следващите, особено в дигиталната ера, непризнаваща граници? Това обаче никога няма да се разбере най-малкото поради това, че - като изключим Флорида, където не всичко още е изяснено – всички извършители са мъртви. Тяхното решение да посегнат към оръжието може, в най-добрия случай, да се реконструира на базата на улики. Но времевата близост на атентатите определено е объркваща.

Това, което е ясно, е: една специфична форма на престъпна дейност предизвиква имитаторите – амокът. Американската математичка Шери Тауърс от Аризонския държавен университет е проследила хронологически извършването на 468 прояви на амок в Съединените щати във времето между февруари 2005 и януари 2013. Тя прави следните изводи: „Открихме недвусмислени данни, че осъществяването на убийства с огнестрелни оръжия с множество жертви е било предизвикано от подобни събития, състояли се в недалечното минало“.

„Заразното мислене“

Най-голямата опасност е в първите 13 дни след някоя проява на амок – през това време рискът от извършване на други подобни престъпления е с 22 процента по-висок от обичайното, гласи друг извод от наблюдението.

Случаите на амок, както посочва по-нататък Тауърс, зависят в значителна степен от това дали съответните оръжия са на разположение. В САЩ, например, опасността да бъдат застреляни младежи е пет пъти по-висока от тази в останалите индустриални държави. 87 процента от всички избити хора до 14-годишна възраст са живели именно в САЩ. При това психическите отклонения имат минимално влияние върху случилото се - много по-голямо влияние е оказало медийното отразяване на вече състояли се събития. Именно то би могло да подтикне младежите към имитация – съзнателно или не.

„Подобна форма на „заразно“ мислене не е необяснима. Така лабилните младежи могат да се окажат податливи към представата за самоубийство, ако преди това по въпроса са писали медиите. Доказано е също, че статиите за убийства и самоубийства пораждат ръст в извършването на подобни прояви.“ Тауърс посочва и още нещо – че времевите или пространствените рамки на много престъпления напомнят на това, което се наблюдава при заразните заболявания. Така, наред с времевата, и пространствената близост очевидно играе определена роля.

Отговорността на медиите

Журналистическият подход играе важна роля по отношение на възможните имитации, пише антропологът Лорън Колман, автор на книга за имитаторите. Затова той съветва медиите да подбират внимателно думите си. Така например те не би трябвало да говорят за „успешни“ въоръжени атаки, нито пък за „неуспешни“ самоубийства. Това би накарало някои читатели да стигнат до заключението, че са необходими много упражнения за достигането на желания ефект. Трябва да се избягват и стереотипните снимки на „милия младеж в съседство“ или на „самотния чудак“. Повечето случаи са много по-комплексни.

Социоложката Зейнеб Тюфекчи, която преподава в Принстънския университет, набляга на силата на снимките: тежковъоръжените атентатори или изпаднали в амок хора просто подбуждат имитаторите. Затова медиите би трябвало да внимават с разпространението на подобни изображения и да бъдат сдържани при споменаването на имената на атентаторите. Ако те бъдат оповестени, се сдобиват с популярност, която импулсира имитаторите.

Идентификацията на отмъстителите

Така медиите могат значително да допринесат за вдъхновението на имитаторите. Ролята на медиите обаче не бива и да се преувеличава, казва юристката Брита Баненберг. „В никой отделен случай не би могло да се каже , че медиите са предизвикали събитието. Но медиите определено играят роля, тъй като подбуждат към идентификация. При това става дума за идентификацията с отмъстители и примери, вече предприели подобни прояви.“

Този процес, както посочва Баненберг, тече с месеци. При това се осъществява предимно пред компютъра – именно там имитаторът се идентифицира със своя пример, там оправдава и основанието за своето деяние. Мнозина водят дневници или измислят фиктивни истории, в които описват деянието. Те се снабдяват с оръжие, подготвят предсмъртни писма или пък обмислят какви дрехи да облекат за извършването на престъплението. „И продължават да четат за други подобни деяния, изучават документациите и видео сюжетите за вече извършените престъпления, разиграват сценарии за бъдещите си действия.“

Извършителите са нерешителни и слаби

На зрелищните снимки от мястото на извършвани нападения трябва да се противодейства с отрезвяващи факти и аргументи - за това настоява психологът Йенс Хофман, който е извършил проучване на тема „Амокът – нов поглед към един стар феномен“. Той припомня за изпадналия в амок през април 2012 Роберт Щайнхойзер, който уби 16 души в една гимназия в Ерфурт, след което посегна и на своя живот.

За този вид събития трябва да се съобщава по същество, препоръчва Хофман. „Ако при млади извършители като Роберт Щайнхойзер, вместо да бъдат демонизирани или обратното - оневинявани, се избере трети подход, например биографията им да представена в цялата ѝ противоречивост и с всички слабости на извършителя, това може да намали заразния ефект на подражанието", пише Хофман.