Изключение ли е Европа?

25 години след 1989 - годината, в която рухна комунизмът, Европа като че ли е едно от най-добрите места на света, заключава Рихард Вагнер в свое есе за вестник "Нойе цюрихер цайтунг". Най-показателното потвърждение е в нарастващия брой на бежанците от юг, които се опитват на всяка цена да достигнат до Европа. Като се абстрахираме от някои дребни изключения, Европа все пак е едно от малкото места, където до голяма степен може да се разчита на правовата държава, че и на редовен обществен транспорт. Въпреки това Европа не е пример за успешно функциониращ властови механизъм, а представлява по-скоро пъстър конгломерат от големи, малки и най-малки държави, републики и конституционни монархии.

Правата и свободите, на които се радваме днес, бяха извоювани от гражданите, и се основават на готовността за съзидателен труд, частната собственост и правото на унаследяване. Ако Европа не иска да се превърне в някакво странно изключение, каквото някои и без друго виждат в нея, то в цял свят би трабвало да се промени нещо. Лошото е, че то очевидно няма как да се промени.

Западът, включващ Европа, остатъците от Британската империя и САЩ, и днес представлява най-голямата глобална зона за свободна търговия, а със старта на безмитната трансатлантическа търговия ще се превърне окончателно в свят за себе си, в който фактически управлява икономиката. Този Запад вече няма да се нуждае от останалата част от света, защото няма да е принуден да ползва намаляващите световни суровини, нито (уж) евтината му работна ръка. Защо тогава да се водят изобщо войни?

Имаме ли вярна преценка за Украйна?

Ако искаме да дадем вярна преценка на Украйна, трябва да се запитаме какво я отличава от Русия, а не какво би могло да я сближи с Европа. Украйна не е безнадеждна като Африка, но пък е отвъд европейската културнорелигиозна линия, разделяща Християнския свят на две, и Изтока от Запада. Заедно с Русия и Беларус, тя е част от източнославянската културна история.

Днешна Украйна е сбор от източнославянски провинции, с недокрай развита държавност, но затова пък с анахроничен и наследен от съветски времена държавен апарат и с хетерогенно население, обединявано най-вече от понятието "хомо съветикус". В Украйна няма мнозинство "за" и "против" демокрацията, тъй като там такава не съществува. Вместо това има пълен набор демократични институции: парламент, правителство, върховен съд. Чрез инструментите на демокрацията обаче отлично може да се ограничава свободата на мненията както показва унгарският пример.

Но по какъв начин ни засяга всичко това и защо Полша вече вика НАТО на помощ? Едно от слабите места на институционализираната демокрация и на модерната държава като цяло е трайното смесване на вътрешна и външна политика. Това е всеизвестно и в никакъв случай не е само източно- и средноевропейски проблем. Във времената на Студената война Кремъл поддържаше своя специална формула на дипломатически протест, позовавайки се на принципа за ненамеса във вътрешните работи на чужди страни.

Тъкмо Кремъл обаче нарушаваше този принцип където и когато можеше. Нека си припомним само два от най-крайните исторически примери: потушаването на унгарското въстание за независимост през 1956 и насилственото прекратяването на Пражката пролет през 1968. Затова елитите в източно- и средноевропейските държави наблюдават с голямо недоверие властовия център на бившата съветска империя. Става дума за страхове, трупани с векове, които водят до свръхреакции и във външнополитически план.

Всичко тръгва от периферията

Така Полша подкрепя протеста на опозицията в Украйна, но междувременно би трябвало да се запитаме с каква ли цел го прави, щом като не става дума за лични интереси? Освен ако не заподозрем полската общественост в желание да оказва влияние над бившите си източни територии, които от 1945 насам спадат към днешна Украйна. Или ако не приемем едно още по-абсурдно обяснение - а именно, че Полша иска да дразни Русия.

За всичките тези неща едва ли би си заслужавало да се говори, ако външната политика на Европейския съюз имаше поне някакви контури. Но такива няма, както с всичко останало в този съюз. Една държава-членка поднася своята позиция по някой отделен външнополитически въпрос и останалите, които нямат нищо общо с темата, я следват. Историята достатъчно често е била радикално променяна от събития, станали в политическата периферия. Сараево през 1914 също не е било място, на което да се е обръщало особено внимание. Така че - нека бъдем по-зорки!

Писателят Рихард Вагнер живее в Берлин. Последната му книга е "Хабсбург. Библиотеката на един изгубен свят". Есето му поместваме с незначителни съкращения.