Израел - атом
19 януари 2004Реклама
Още в края на 50-те години на пътуващите от южния израелски град Беер-Шева към Мъртво море правеше впечатление километричната ограда простираща се в пустинята край градчето Димона. Някъде далеч зад мрежата се различава някакви сгради; това било текстилна фабрика, казваха на туристите, като същевременно им напомняха, че е забранено да се правят снимки. Постепенно се разбра, че в тази "фабрика" не се шият униформи или бельо, а че там се намира най-строго охраняваната тайна на Израел - ядреният изследователски център Димона.
Тук именно бяха положени основите за превръщането на Израел в ядрена сила, тук, казват, били складирани атомните бомби. Официалната теза на всички поредни израелски правителства винаги е гласяла: Израел няма да бъде първата страна внедрила атомно оръжие в Близкия Изток. В това отношение не донесе никаква промяна и арестуването през 1986 на Мордехай Вануну - един бивш служител в центъра Димона, който публикува направените от него там снимки.
Американците разбраха с голямо закъснение какво всъщност се строи зад оградата на Димона. Строежът бе започнал още през 1958, а ЦРУ се усети едва с тригодишно закъснение, че тук се създава ядрен център, в който може да се произвежда и атомно оръжие. Това закъснение от друга страна бе причината да не се стигне до конфликт между САЩ и Франция, тъй като именно французите бяха онези, които - както по-късно в Ирак - помогнаха за създаването на израелската атомна програма.
Впрочем официалните документи от онова време не показват недвусмислено, че Вашингтон наистина се е усетил твърде късно. Изглежда, например, съмнително, че САЩ са приели безрезервно френските уверения, че не помагат на Израел да създаде АЕЦ. В действителност центърът Димона бе изграден от французите, а първите израелски учени и специалисти бяха подготвени във Франция. Това тясно сътрудничество бе по онова време политически обосновано: французите бяха в разгара на Алжирската война и тъй като имаха проблеми поне с част от арабския свят, смятаха Израел за свой естествен съюзник. Франция въоръжаваше израелската армия, а след това започна сътрудничеството и в ядрената сфера. По същото време Париж работеше усилено и за превръщането на Франция в ядрена сила. Така че интересите на двете страни се покриваха.
САЩ не виждаха или не искаха да видят какво става в Димона. Едва президентът Джон Кенеди се опита да окаже натиск първо върху израелския премиер Бен Гурион, а след това върху приемника му Леви Ешкол. В отговор той трябваше да изслуша полуистини и увъртания. Същото стана и с президента Линдън Джонсън, който се показа обаче много отворен за интересите на Израел. Той не предприе нищо когато през 1968 ЦРУ официално потвърди, че Израел произвежда ядрено оръжие.
От своя страна Израел се възползва от обстоятелството, че международните усилия за ограничаване на ядрената надпревара не бяха получили още договорна форма; договорът за неразпространението бе сключен едва през 1967. До ден-днешен Израел все още не се е присъединил към това споразумение. Това не му пречи винаги да е сред първите, които осъждат ядрените амбиции на другите страни в региона, и дори да предприема ефективни мерки за пресичане на подобни амбиции.
Тук именно бяха положени основите за превръщането на Израел в ядрена сила, тук, казват, били складирани атомните бомби. Официалната теза на всички поредни израелски правителства винаги е гласяла: Израел няма да бъде първата страна внедрила атомно оръжие в Близкия Изток. В това отношение не донесе никаква промяна и арестуването през 1986 на Мордехай Вануну - един бивш служител в центъра Димона, който публикува направените от него там снимки.
Американците разбраха с голямо закъснение какво всъщност се строи зад оградата на Димона. Строежът бе започнал още през 1958, а ЦРУ се усети едва с тригодишно закъснение, че тук се създава ядрен център, в който може да се произвежда и атомно оръжие. Това закъснение от друга страна бе причината да не се стигне до конфликт между САЩ и Франция, тъй като именно французите бяха онези, които - както по-късно в Ирак - помогнаха за създаването на израелската атомна програма.
Впрочем официалните документи от онова време не показват недвусмислено, че Вашингтон наистина се е усетил твърде късно. Изглежда, например, съмнително, че САЩ са приели безрезервно френските уверения, че не помагат на Израел да създаде АЕЦ. В действителност центърът Димона бе изграден от французите, а първите израелски учени и специалисти бяха подготвени във Франция. Това тясно сътрудничество бе по онова време политически обосновано: французите бяха в разгара на Алжирската война и тъй като имаха проблеми поне с част от арабския свят, смятаха Израел за свой естествен съюзник. Франция въоръжаваше израелската армия, а след това започна сътрудничеството и в ядрената сфера. По същото време Париж работеше усилено и за превръщането на Франция в ядрена сила. Така че интересите на двете страни се покриваха.
САЩ не виждаха или не искаха да видят какво става в Димона. Едва президентът Джон Кенеди се опита да окаже натиск първо върху израелския премиер Бен Гурион, а след това върху приемника му Леви Ешкол. В отговор той трябваше да изслуша полуистини и увъртания. Същото стана и с президента Линдън Джонсън, който се показа обаче много отворен за интересите на Израел. Той не предприе нищо когато през 1968 ЦРУ официално потвърди, че Израел произвежда ядрено оръжие.
От своя страна Израел се възползва от обстоятелството, че международните усилия за ограничаване на ядрената надпревара не бяха получили още договорна форма; договорът за неразпространението бе сключен едва през 1967. До ден-днешен Израел все още не се е присъединил към това споразумение. Това не му пречи винаги да е сред първите, които осъждат ядрените амбиции на другите страни в региона, и дори да предприема ефективни мерки за пресичане на подобни амбиции.
Реклама