Израел: трагичната история на една фатална заблуда

Държавата Израел е неразривно свързана с Холокоста. Това е вярно не само в елементарния смисъл, че до възникването на еврейската държава нямаше да се стигне, ако Хитлер не беше тръгнал да унищожава европейските евреи. Това е вярно до днес и за израелското самосъзнание, както и за представата на Израел за мястото му в света и отношението му към арабите.

Значението, което Израел придава на Холокоста, е тема на студия на израелската историчка Идит Цертал (Idith Zertal: Israel's Holocaust and the Politics of Nationhood). Авторката изобщо не крие, че смята преобладаващото израелско отношение към Холокоста за силно съмнителна инструментализация.

Образът на героя

Последствията за политическото съзнание и политическата практика на еврейската държава, според нея, са катастрофални. "Подобно на националистическата политика през 19 век, израелското общество е сковано от неотстъпчивост и самодоволство, от култа към военната сила и насилието."

Цертал вижда причината за тази самоблокада в съединението между ционизъм и Холокост: ционистите съумяха да се възползват от Холокоста за своите националистически цели. Авторката описва подробно как споменът за унищожението на европейските евреи постепенно е бил поставен в услуга на ционизма. Това не е бил автоматичен процес, а резултат от социални и политически борби, в хода на които "Холокостът бе сакрализиран и деисторизиран".

В първото десетилетие след създаването на еврейската държава връзката между ционизъм и Холокост е много трудна - двата камъка на израелското самосъзнание не са се напасвали още един към друг. Основателите на новата държава не знаят как да се отнасят към оцелелите от Холокоста, онези около четвърт милион евреи, които се заселват в Израел. Нещо повече - оцелелите им се струват подозрителни, защото не отговарят на представата за героичния борец, който е на път да бъде въздигнат за прототип на еврейската държава.

В очите на ционистите те представляват по-скоро позора на еврейската диаспора, защото не са се осъзнали своевременно и не са се наредили под знамето на ционизма. Така че през 50-те години оцелелите са до голяма степен изключени от колективното съзнание. Стига се дори до абсурда на цяла поредица от съдебни процеси срещу предполагаеми еврейски помагачи на нацистите.

Гласът на Хана Арент

Едва залавянето и осъждането на Адолф Айхман в Ерусалим в началото на 60-те години маркират обрата. Цертал подчертава, че тогава именно държавата национализира спомена за Холокоста, което довежда до равнопоставянето на араби и нацисти, и до аналогията между положението на Израел в Близкия Изток и онова на еврейството през Втората световна война. Оттук възниква измамната представа за опасността от непосредствено предстоящо масово унищожение от арабите, срещу която Израел трябва да се бори с всички средства.

След процеса срещу Айхман и Шестдневната война от 1967 Израел е обхванат от "месианската чума" на фундаментализма, а "смъртоносната връзка между религиозния и националистическия фанатизъм" все повече се задълбочава. Убийството на израелския премиер Рабин от един млад еврейски фанатик през 1995 бе тъжната кулминация на това развитие.

Според Цертал в цялата тази история на втвърдяващ се фанатизъм се чува един-единствен глас на разума - гласът на Хана Арент. Забележителна е прозорливостта, едва ли не ясновидството, с което Арент още в края на 40-те години провижда идната блокада на общественото съзнание, насилието и войните. Потискащо е, че книгата на Арент за Айхман, в която тя отчаяно се бори против присвояването на спомена за Холокоста за целите на национализма и фундаментализма, продължава да среща в Израел - и не само там - агресивно отрицание и пренебрежение.