Ирак: провал за американците, но и за иракчаните

В навечерието на нахлуването в Ирак министърът на отбраната Ръмсфелд отхвърлил съмненията на високопоставени генерали. Съмнения дали след свалянето на Садам американските войски ще са в състояние да установят контрол върху Ирак, липса на планове за спечелването на мира в страната. Това са неща, за които правителството Буш отдавна е критикувано. И тъкмо от тази липса на плановост произлизат споменатите хиляди грешки.

Така например след навлизането си в Ирак американските войски пропуснали да затворят веднага границите със съседните страни, за да пресекат проникването на терористи. Успоредно с това бе разпусната иракската армия, което за нула време създаде нова армия от безработни – резервоар от недоволстващи, готови да бъдат подлъгани от пропагандата на бунтовниците.

И много други подобни фалове, които взети като цяло могат да обяснят неуспеха на американската мисия в Ирак. Ето какво казва заместник министърът на отбраната на Ирак, Равуш Шаваис, който е живял навремето в изгнание в Германия:

“Американците взимат едно решение, и дори то е да критикувано от всички други, те отстъпват едва след като сами се убедят, че са сбъркали. А след десет години казват: “Съжаляваме, сбъркахме”. И после започват пак от начало. Това е начинът, по който правят политика.”

След свалянето на режима на Садам през април 2003 американският политически стил бързо доведе до възникването на хаос. Американците се надяваха, че от този хаос ще се надигне един-единствен глас, гласът на иракската демокрация. Само че – и това също е една от хилядите грешки на САЩ – в Ирак има поне хиляда и един гласа на демокрацията.

Кюрдите, да кажем, искат различен федерализъм от онзи, за който жадуват шиитите, а сунитите пък изобщо не искат. Под “ролята на исляма” в иракската конституция шиитите и сунитите разбират нещо по-различно от тюркмените, докато различните християнски малцинства не искат и да чуят за исляма. С една дума: Ирак е разпокъсан и всички усилия за намиране на компромиси са крайно трудни и протяжни, тъй като политиците са принудени да намерят най-малкия общ знаменател. А тъй като всички трябва да правят компромиси, мнозина след като постигнат нещо се опитват да извлекат най-доброто за себе си. Ето отново министър Шаваис:

“Ето, да кажем, аз съм министърът. Ако искам, мога да променя всичко. Ако утре дойде някой шиитски министър, той ще постъпи по същия начин: ако е сунит, ще доведе сунити, ако е шиит пък – шиити. Ако е либерал, ще се обгради с либерали, ако е религиозен, с хора на религията.”