"Истинската история на попмузиката"

Непримиримостта им би могла да се смекчи, ако си дадат сметка, че както всичко друго, така и поп-музиката се променя, тоест, че и тя има история. Принос за утвърждаването на подобен балансиран подход дава монографията на журналиста Мартин Бюсер, озаглавена ”Истинската история на поп-музиката”; една много информативна книга, написана с поглед върху цялостния културен фон – както читателят с удоволствие ще установи, ако успее да преодолее подозрението си към (още) едно заглавие, заявяващо претенции върху истината.

Историята, която журналистът Мартин Бюсер разказва, е с отворен край, а началото - в 1966, маркирано от два легендарни албума, Revolver на Битълс и Pet Sounds на Бийч Бойс. Защо 66-та, а не да кажем 56-та и Елвис? ”Защото историята на ‘модерния’ поп започва в момента, когато музикантите за пръв път поемат отговорността за собствения си саунд” – смята авторът. За днешното поколение, поп-музиката не е вече насочена към бъдещето; ”модерно” днес може да бъде онова, което е било модерно вчера; ултимативна тенденция не съществува, а Боб Дилън, хипхоп или техно принадлежат в еднаква степен към работния арсенал на съвременните групи. По думите на Бюсер, ”попът е мислим само плуралистично”.

С всяко ново поколение, популярната музика се дефинира наново. Това положение е валидно и днес, само че днешното ново не имплицира тотална опозиция спрямо предшестващото го. Това е плюс в развитието на поп-музиката, тъй като за онзи, който днес открие ”старите” Кинкс, музиката им може да звучи също така свежо, както и навремето.

И все пак историческият контекст е важен. Докато, например, протестната позиция бе характерна за физиономията на попа през 60-те години или на пънка през 70-те, днес популярната музика се е отказала от всякакви големи претенции или лозунги, следвайки - както почти всичко друго - законите на консумизма. Това означава, че за да се разбере пълноценно поп-музиката, трябва да се познава нейната история; това би помогнало и на по-старото поколение да развие повече разбиране за музиката, която слушат неговите деца и внуци.

Има впрочем един момент, който не е намерил място в работата на Мартин Бюсер: макар и младо изкуство, поп-музиката има вече история, а Елвис, Битълс или Джими Хендрикс са нейните класици. Днес класиката е понятие, което се бори за оцеляване, но то помага най-малкото да се разбере, защо по-възрастните съвременници отказват да се задоволят с по-малко от ”класиците”. С други думи: дали неравновесието между ”затварянето” на старото поколение за новите звуци и отвореността на младото поколение за старата поп-музика не е само въпрос на старомодност, респективно постмодернистка всеядност, а и на качество?

Книгата на Бюсер щеше да спечели и от един по-силен акцент върху чисто музикално-аналитичната страна. Тогава може би щяхме да разберем, защо Revolver винаги се е слушал и продължава да се слуша, а Pet Sounds не.

Martin Büsser, On the Wild Side. Die wahre Geschichte der Popmusik (EVA)