И ний сме дали...

Пак криза, пак драма. Защо сме обидени на това, че не ни знаят? Защото културата си мислим декоративно, нещо като сервиза на баба, изложен в остъкления бюфет, с който се перчим и никога не използваме. Идват чужденците на гости и някак не се възхищават достатъчно. Тия с по-антропологическа нагласа отнасят диск на самодейците от попфолка, които тук презираме; по-изисканите се докосват главно до проектната култура, т.е. онези автори, художници и мислители, които са много по-добре познати в чужбина отколкото тук. А сервиза не поглеждат. Колкото повече старание да се издокараме, толкова по-зле става.

Може би е сбъркано нещо в самото понятие. Аз предлагам да наричаме култура това, което четем, гледаме, слушаме, празнуваме – не това, което смятаме, че някой смята, че ние трябва да правим.

Както и в икономиката надеждата да се концентрират усилия в големи културни събития свързваме с чуждите “инвеститори”, сиреч меценати, фондации, програми. Само че нещата и хората, които те подкрепят, така драстично се разминават с очакванията на тази изолирана в продължение на десетилетия страна, че медии, институции и граждани просто ги възприемат като чужди. Универсализмът няма корен по нашите земи – нашето си е само наше, чуждите да ни признават и толкоз. У нас не пестят определението “световно известен” за местни величия, само че никога не размишляват върху това в какви световни школи, процеси, стилови търсения се вписват те. Тези, които наистина са част от европейската култура – режисьор като Теди Москов, художник като Недко Солаков, писател като Георги Господинов – твърде малко съответстват на представата за местния културен чорбаджия. Някак млади изглеждат, несериозни, пък и ако не величаят родното, то какво тогава точно правят? Как да се гордееш с такива хора?

Впрочем цялата тематика на гордостта подменя проблема и разчесва националните комплекси.

У нас тя винаги е в двойка със срама. Гордеем се от едни неща в миналото, защото дълбоко се срамуваме от други в настоящето. Гордеем се, че уж сме сред най-древните европейци, именно защото сме дълбоко убедени, че всъщност сме много далеч от европейското.

Следния пример. Кой ли не се гордя, че сме в Европа. Не чух, обаче нито един говорител да изрази гордост от това, че ние, европейците току-що построихме най-големия самолет в света, че нашият Еърбъс е вече пред световния лидер Боинг. Звучи ви екзотично? Защото провинциалните управници по нашите земи са ни приучили да се идентифицираме с маргиналното, отклоняващото се, онова, което никой не може или не иска да ни оспори. Ние сме по определение “простите орачи и копачи” - не потомци на Филип Македонски, а на покорените траки, не на Исус Христос, а на ханове-езичници. А мисълта, че може би някак сме участвали в славата на трите империи, от които сме били част – Византийската, Османската и Съветската – е национална ерес. За чудене е ще дочакаме ли да заговори някой и за четвърто, европейско робство.

Или вземете кирилицата, която се оказа нашият основен принос в ЕС. Когато бях дете (и когато партията ни беше поставила задачата да станем 10 милиона), националният ритуал изискваше да се казва, че Кирил и Методий са българи. В гимназията се премина на компромисен вариант, според който двамата били родени от “баща Лъв и майка славянка”. Хипотезата за славянството се правеше въз основа на това, че отнякъде е трябвало все пак да са научили славянския, разбирай български език. Днес ви казват, че те просто са византийци и дори не са стъпвали на територията на днешна България. Представете си сега средния човек, който търси да опре върху нещо своята национална идентичност – той почва да се озлобява, чете небивалиците по интернет, слуша кабеларките и намразва уж учените национални елити, които му отнемат митовете.

А в тази история дори не се споменава Петър Велики, на когото всъщност дължим кирилския шрифт в сегашния му вид, броя на буквите, фонологията и т.н. Целият този епизод у нас е изтласкан дълбоко в националното несъзнавано, защото основната задача винаги е била да докажем, че “и ний сме дали нещо на света” и създаването на модерната българска държава от Русия не е нищо друго освен издължаване за това, което преди сме й дали.

Днес по същия начин опитваме да се справим с ЕС. Защо ли му е на Съюза кирилицата? За него тя е тежък масраф и преводите на и от български утежняват вече застрашително набъбналите евроструктури. Въпросът тук е не в някакви тайни придобивки, а в признанието на равно човешко достойнство - домакините приемат да понесат някои неудобства, за да те поставят наравно със себе си. Представете си, че, тъй както не получихме пълната сума на селскостопанските помощи, ни бяха казали: слушайте сега, много станаха езиците, вашите представители ще се изразяват на английски!

Срамната долница на културата е също толкова нелепа колкото гордостта. Гордея се, че единият ми съсед слуша Дебюси, срамувам се че другият издува чалгата - не е ли това абсурдно?

Вероятно сложните ни душевни терзания са резултат от неустановената социо-културна йерархия в България – от това, че поради хроничното състояние на преход не съм съвсем на ясно дали съм по-близко до единия или другия.

Културата на кебапчетата, съборите, сватбарските оркестри, лепенето на банкноти по челата, кючека с метла между краката – в нея няма нищо лошо, ако знаем точно къде е мястото й. Такава е всяка народна култура и прибавките на патриотична романтика или цензурирането на вулгарното в най-добрия случай я обезсмислят, правят я псевдо-музика, псевдо-поезия.

Две са “партиите” в българската култура. Иванвазовската на пъченето, комплексите, себедоказването и Захаристояновската на иронията, реализма, саморазбирането. Мисля, че втората е по на място в ЕС. Времето на романтичните митове отдавна е отминало, драмата на национализма е в миналото, състезанието по стадионите на модерността е отменено. И тук се появява неочакваният шанс последните да станат първи. Кой друг народ може така да се подиграва на себе си? Кой може да живее едновременно в толкова различни светове, да гурбетчийства, да се адаптира, да плете социални мрежи? Кажете само как най-сетне да се отървем от този проклет външен поглед, под който все живеем и който непрекъснато ни люшка от гордост към срам и обратното...