Как в България се превъзмогва миналото – по повод 60 години от 9 септември 1944 година

м се свързала по телефона

След 9 септември 1944: десетки и дори стотици хиляди убити така наречени фашисти /точни данни до днес няма/, десетилетия на изолация от света, на преследване на другомислещи, на цензура, идеологическа диктатура .... от една страна. А сега: паметник на Тодор Живков в Правец, партизански поляни, Димитровски награди, честване на 9 септември ... от друга страна. Как вие, г-н д-р Брам, виждате България днес? Неотдавна бяхте в страната. Какво Ви направи най-силно впечатление?

”Мисля, че трябва да се изхожда от това, че за България важи същото, което важи за всички страни: а именно че миналото никога не умира, а и дори не е отминало. И в Германия – 60 години след края на Хитлер – се измъчват все още с миналото и е очевидно, че още дълго ще се се занимават с този феномен. В България естествено има добри историци, добри журналисти, добри хора, които са информирани за това, което се случи в България след 9 септември. Излязоха и мемоари от политици, чиято дейност датира от времето преди 9 септември. Но същевременно трябва да се посочи, че мемоарите на Живков бяха приети от много по-широк кръг от заинтересовани и че се водиха много повече дискусии по Живковите спомени отколкото по политиците от времето на Борис III и приемниците му.

За това има естествено едно просто обяснение: повечето българи са живели по времето на Живков, докато почти не си спомнят за периода на монархията. Но въпреки това вярвам, че са налице стабилни останки от комунизма;
не само че периодично се прави опит да се реабилитира до известна степен Георги Димитров, а е и видно, че старите членове на комунистическите тайни служби се радват на почит и в най-висшите кръгове. Натиск от чужбина бе необходим, за да се накара сегашния министърпредседател да не назначава Бриго Аспарухов

на поста, за който първоначално бе го избрал. А това е всъщност едва ли не позорно: че от чужбина трябва да оказват натиск върху България, за да се обърне внимание върху определени стандарти на морала.

А и сред населението, и сред младежта изглежда има още странни представи за комунистическата ера. Бих искал да спомена само историка Божидар Димитров, който в книгата си за българите, които били първите европейци, /ако се съди по заглавието/ застъпва мнението, че българите били мъдри, според него били много мъдри, защото никога не са възстанали срещу комунизма – както например поляци, чехи или унгарци. Това е странна гледна точка, опит за

представяне на нещата в по-мека светлина ... В предговора към тази книга се казва, че българите никога не са били повод за едри заглавия в световната преса, дори и по времето на комунизма. Никога не са давали повод за негативни заглавия, които да се публикуват по света. А това е странно, още повече че Божидар Димитров не е безизвестен и че очевидно намира отзвук сред буржоазната интелигенция. Ако това мнение доминира, българите би трябвало да анализират много по-интензивно това, което наистина се случи в периода от 1944 до 1989 година. Ясно е – искам да подчертая това – че след 1989 година много българи се чувстваха демократи и бяха прозападно настроени, подобно на гражданите в Европейския съюз.

Но от друга страна искам да насоча внимание върху един втори аспект, а именно един италианец, който не знае български, бе този, който написа биографията на Димитър Пешев. Така че отново от чужбина трябваше да се предприеме нещо, да се насочи вниманието към

българското минало и към още неразкритите съкровища в него. В българското минало има още много, което трябва да се открие и което би привлекло вниманието на света. Но не е необходимо да се “преоткрива” Георги Димитров, чийто дневник стана известен в Германия и в който Георги Димитров се откроява като дребна, незначителна личност. Сега вниманието трябва да се насочи към жертвите, към потиснатите от комунизма . Това е много по-важно за бъдещето на България отколкото заниманието със старите комунистически апаратчици. В бъдеще, в обединена Европа жертвите на комунизма ще имат по-голямо значение , отколкото старите комунисти. “

В началото споменах , че Вие неотдавна бяхте в България и имате впечатления как новите демократи и днешните социалисти- приемници на старите комунисти се отнасят към своите исторически личности. Вие бяхте в софийските гробища

”Посетих дори два пъти софийските централни гробища и в североизточната им част, която до голяма степен е резервирана за комунистите, гробовете се поддържат много грижливо, главно гробовете на комунистическите функционери, починали през последните години – най-очевидно гроба на Тодор Живков, който не е пищен, но добре поддържан. Силно впечатление прави обаче, че гробът на Стефан Стамболов е далеч по-голям, но по него са избуяли трева и бурени... явно не се поддържа постоянно. Надявам се, че бе само случайност, че има такава разлика между гробовете на Живков и Стамболов. Струва ми се обаче, че българите се гордеят твърде много със Стамболов, без обаче да изпитват това дълбоко уважение пред него, като човек и политик, за което говорят в книгите. ”

Какво според Вас, г-н д-р Брам, би трябвало да се направи в България, за да се осмисли миналото, за да се превъзмогнат травмите от миналото?

”Мога да споделя само моето, лично впечатление, защото не съм чел всички книги и не съм гледал телевизионните документации. Имам впечатлението, че някои ангажирани журналисти анализират прецизно миналото и публикуват това, което е възможно, но че още повече журналисти са почти равнодушни. Един път запитах хора, които имат солидни исторически познания, които от професионална гледна точка би трябвало да са заинтересовани от предкомунистическия период, запитах ги за жертвите на Народния съд. Дадоха ми солидни отговори, но накрая ме попитаха: Защо Ви интересуват тези жертви? Това ме изненада, понеже един такъв въпрос за жертвите на националсоциализма например никога не би бил последван от въпроса: Защо ви интересува това? Жертвите на комунизма представляват далеч по-голям интерес, тъй

като отразяват една традиция, която бе прекъсната от

9 септември 1944. Жертвите заслужават да се положат усилия да се установи кои бяха те , какви цели са отстоявали.. И те са допускали грешки и заблуди, но не сложиха така брутално началото на режима си както това сториха комунистите или Отечественият фронт с Народния съд.”

И така в България предстои още много работа.

”Да, разбира се. Вярвам, а и се надявам, че в бъдеще ще израстне поколение, вероятно внуците на старата комунистическа гвардия, които ще се интересуват за събитията през 1944 година. И в Германия интересът към националсоциалистическото минало не ”избухна” веднага след 1945 година, не бе така всички да са искали незабавно да узнаят как бе възможно да се стигне до нацистките престъпления. Осмислянето на миналото в Германия започна едва в края на 60-те години. От тогава интересът към националсоциализма не е отслабнал. Внуците в Германия искат да разберат днес защо защо техните предци не са оказали съпротива респективо как са оказали съпротива. Да се надяваме, че може да се извади тази поука от историята: да се говори открито за случилото, от архивите да се изровят документи за събитията по време на националсоциализма респективно на комунизма. Това е важно за хигиената в политическата култура.”

Да се надяваме, господин д-р Брам, че българските внуци ще предприемат това. Благодаря Ви за разговора с Дойче Веле.