1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Камю и славата

ДВ/СГ/БУ4 януари 2010

Изминаха 50 години от трагичната смърт на Албер Камю. Литературният наблюдател на вестник "Ди Велт", Тилман Краузе, се спира на променливата посмъртна слава на големия френски писател и публицист.

https://p.dw.com/p/LKmB
Албер Камю /1913-1960/Снимка: picture alliance / dpa

Когато умира така нелепо преди половин век, всички говорят за неговата "абсурдна" смърт. Сякаш мислителят на абсурдното е трябвало и да умре абсурдно! Абсурдно било, че посред работата върху своя автобиографичен роман "Първият човек", ненавършил още 50 години умрял тъкмо при автомобилна катастрофа; че не бил в собствената си кола, а в тази на своя приятел, издателя Мишел Галимар, с когото пътували за Париж; че в джоба на палтото му бил намерен билет за влака, откъдето се заключава, че първоначално Камю възнамерявал да пътува с влак, а не с кола. Тези обстоятелства наистина придават на кончината на най-популярния по онова време писател на Франция (три години преди това, само на 44 години той е получил Нобеловата награда) нещо брутално произволно, за което модерната дума "абсурд" пасва добре.

Albert Camus
Албер Камю през 1957, когато получава Нобел за литератураСнимка: picture alliance / dpa

Велик или безцветен?

Или пък може би не. Скоро след смъртта на писателя звездата му започва да залязва. "Радикалният шик" на следващото десетилетие включва и презрителното отношение към Камю, защото бил мекушав. Това, че този левичар следваше антикомунистически курс, че си позволяваше по-нюансирана представа за отечеството си Алжир и за живеещите там французи, а мнението му за колониализма се различаваше от онова на Франц Фанон - всичко това дълго време очерняше репутацията му сред създателите на общественото мнение. Името Камю бе наистина символ на достойно участие в антинацистката съпротива, но същевременно и на известно простодушие и сантименталност.

Тази представа се промени след 1989. Няма втори случай на подобна блестяща реабилитация на един интелектуалец и писател след края на комунизма. Тъкмо това, че Камю винаги се бе противопоставял на идеологии и утопии, че се застъпваше за отделния човек, а не за "човечеството", че държеше на семейството като най-солидарната човешка общност и през целия си живот се бе борил за своя личен Бог - всичко това му донесе признание и симпатии. През 90-те години във Франция възникна истински бум около Камю, в хода на който най-сетне излезе недовършеният му роман за "първия човек" и монументалната биография от Оливие Тод.

Важното е да не потънеш в забрава

Междувременно и това вече е почти история. Отново и все по-често започват да се дочуват мнения, оспорващи величието на Камю, изтъкващи липсата на харизмата на един Сартър; покойният отново бива свеждан до добряка с вечната цигара в уста, стоящ над всякаква морално-политическа критика, но все пак малко безцветен. Затова пък президентът Саркози иска да види Камю препогребан в Пантеона, в компанията на безсмъртните французи.

Трябва ли всичко това да ни се струва абсурдно? Ни най-малко. Такава е била винаги конюнктурата в духовния живот. Важното е да не те забравят. Камю е вечно жив - докато се спори за него.