Капитализмът, нашият фаустовски съюз

Маркс прозира още преди да е навършил 30 години, че капитализмът е най-съзидателният икономически строй в човешката история, но същевременно и най-разрушителният, че създава огромно богатство, но в крайна сметка застрашава да подкопае всяко общество, в което се загнезди. Дали пък Маркс няма да излезе прав?

Това е неизреченото съмнение, което пронизва всички материали от поредицата на вестник “Ди Цайт”. Буквално всички автори виждат в капитализма заплаха, надвиснала над света. Индийският писател Амитав Гош смята, че капитализъм и империя, специално в англо-американския свят, днес отново образуват едно цяло, което не се различава от старата “цивилизационна мисия” на белия човек. “Драпирането на американската икономика като модел за света е само една добре прикрита шега – пише той. – Не защото животът в Америка не е приятен, а защото светът би се задушил от универсалното осъществяване на този модел.”

Джеръми Рифкин захранва дебата с някои смущаващи факти: 356-те най-богати семейства в света разполагат с богатство, надхвърлящо годишния доход на 40 процента от цялото човечество; две трети от хората на земята никога не са говорили по телефон, една трета живее без ток. Лошото на капитализма е, че не разпределя равномерно плодовете на икономическия напредък; ако пазарът бъде оставен на собствената си вътрешна логика, той не води до по-голямо богатство за всички, а до елиминационна надпревара, в края на която победителят прибира всичко – подчертава Рифкин.

Разпространеното мнение, че кризата на пазарното стопанство произтича от излишеството, а не от липсата се застъпва от икономиста Лудгер Люткехаус. “Имаме достатъчно, не ни трябва нищо повече” – заявява той; но дали биха го разбрали онези, които не знаят още какво е телефон, или другите, като все повече българи например, които току-що са успели да надникнат в рога на изобилието? Стремежът към максимализация на производството и печалбата и минимализиране на социалните разходи – от заплатите до околната среда - е същността на капитализма. “Това е един неудържим натрапчив импулс” – отбелязва Чарлс Тейлър. Канадският философ разширява полето на дискусията, като подчертава, че капитализмът никога не може да бъде основа на етиката или религията. Но той може да се тълкува като израз на “свободата”, и затова, според него, изведнъж ни се явява като избавление от бедата, дори като спасител. “Това е илюзията, която е завладяла понастоящем управляващите кръгове в САЩ – пише той. – Други пък, сред които и някои от противниците на глобализацията, отново изпадат в плен на марксическото изкушение, вярвайки, че причината за дилемата може просто да бъде отстранена.”

Гьоте кара Фауст да плати цената за своето всесилие в часа на най-голямото си доволство. Защо капитализмът също се превърна в проблем, защо “промени лицето си”, както пише Йенс Йесен, тъкмо в часа на най-големия си триумф, когато остана без съперник, когато завладя целия свят? Дали обяснението трябва да се търси в полето на политико-икономическата механика или в областта на идеологията, капитализма като мироглед? Преобладаващото мнение открива причината в глобализацията. За коментатора на “Ди Цайт” Йенс Йесен това не е достатъчно обяснение, тъй като глобализация означавало просто разрастване на пазарното пространство върху целия глобус. Той отхвърля тезата за вродената “принуда на системата” и пренася своята интерпретация изцяло в хоризонта на идеите.

Изходна точка за остро критичния текст на Йесен са думите на социолога Никлас Луман от 1990, че за победа на капитализма не може да се говори; просто социализмът се скапал по-рано от капитализма. Йесен тълкува това не като остроумие, а като прогноза, а в пресно префасонираната Лява партия в Германия съзира знак за политическо брожение, “който в скоро време лесно може да придобие предреволюционни форми”. За него правилата на свободния пазар са правила, които обществото е определило и следователно може отново да отмени – той не казва с какво. Йесен заявява, че така нареченият от него “нов капитализъм” не се задоволява вече само с икономиката, а иска живота и мислите ни. Той дори поставя обещанията и идеологията на съвременния капитализъм в близост до пропагандата на тоталитарните движения, призовавайки за свидетел Хана Арендт. “Американските усилия да се наложи навсякъде свободната търговия показва за какво всъщност става дума: за една империя, която иска да моделира целия свят по свой образ и подобие.” Накрая тонът му добива направо апокалиптична приповдигнатост: “Това няма да е първата имперска система в историята, която в момента на заплаха за съществуването си озверява и се превръща в опасност за цивилизованото човечество” – заключава той.

Зает с ломенето на капитализма Йенс Йесен не формулира нито алтернатива, нито идеи за стабилизирането на пазарната система. На едно по-ниско равнище, равнището на практическата политика и икономическото действие, това прави друг автор на “Ди Цайт”. Йозеф Йофе, който изхожда от неизказаната предпоставка, че на капитализма няма реалистична алтернатива, ограничава полезрението си само до Европа. Той предупреждава, че заплахата за Европа идва не от англо-саксонския, а от азиатския модел: висок растеж, евтино производство и агресивен износ на качествени стоки. Затова искаме ли “да не се превърнем в предградие на Шанхай” и да запазим благосъстоянието си трябва да работим повече и по-дълго (“това е биологическа необходимост”) и да приемем предизвикателството на глобализацията: “Който разбира Европа като крепост срещу глобализацията, той ще бъде премазан от нея, както навремето Франция зад линията Мажино.” Това изглежда е нашият фаустовски съюз.