Когато дружбата със СССР беше задължение

„Дружбата със Съветския съюз…” - за хората, отраснали в Източния блок, това словосъчетание звучи до болка познато. Официално наложената дружба със Съветския съюз беше глупава и не работеше, но у източногерманците от нея са останали и положителни следи, твърди писателят и публицист Кристоф Дикман в обширно есе в седмичника „Ди Цайт”. Подбрахме няколко цитата от него:

Гарнизоните на Западната група на съветските войски, състояща се от около 400 хиляди души, бяха създали собствен, херметически затворен архипелаг на 2,7 процента от територията на ГДР. Контактите с местното население се свеждаха до пропагандни мероприятия и… автомобилни злополуки с участието на съветски военнослужещи. Откакто съветски танкове потушиха берлинския бунт през 1953 година, отношенията минаваха под знака на ритуализирания реализъм. Към руснаците нямаше нито любов, нито омраза. Всички знаехме кога и защо те са дошли в страната ни - и че няма да се откажат от този стратегически преден пост.

***

Военната служба на съветския войник продължаваше първо три, после две години - без домашен отпуск. Разправяха се какви ли не истории за трудния им „кашишки” живот, за лошата храна, за драконовския режим, наложен от офицерите. Клюката твърдеше, че заловените дезертьори веднага се разстрелват. В книгата си „Червена звезда над Германия” историците Илко-Саша Ковалчук и Щефан Воле пишат, че по време на окупацията на ГДР годишно са умирали между 3 000 и 4 000 съветски войници, като се предполага, че всеки четвърти от тях се е самоубивал. Независимо от това всички съветски войници мечтаеха да бъдат стационирани в ГДР. Заплатите им бяха два пъти по-високи от тези в СССР, офицерите получаваха и други привилегии. Освен това военната служба в ГДР се смяташе за трамплин към социално и политическо издигане в Съветския съюз. Нека не забравяме, че в края на 1980-те години в Дрезден служеше един млад офицер от КГБ на име Владимир Путин.

***

Комунистическото ръководство на ГДР непрекъснато тръбеше, че е вярно на Москва. То дори обяви целия си подопечен народ за приятел на съветските освободители - поради историческата благодарност. Защото съветските народи „изнесли главната тежест на борбата срещу хитлерофашизма”. Но хората често чувстват през паметта си. Онези, които в редиците на Вермахта бяха проливали кръв в похода на изток, доста трудно привикваха с новите „приятели”. Онези, които бяха пострадали от насилията на окупаторите, изпитваха различни чувства в сравнение с хората, които червеноармейците бяха освободили от занданите на терористичния "Трети Райх".

***

Моите съветски спомени започват от септември 1966 година. По онова време учениците в ГДР задължително изучаваха руски език от пети до девети клас. Мнозина обаче го смятаха за безсмислено задължение, пък и нямаше как да го практикуват. През 1967 година, по повод 50-годишнината от Октомврийската революция, детското списание „Фрьози” излезе с извънреден брой, който ме дари с първата ми собствена грамофонна плоча: речта на Ленин за съветската власт. „Что такое советская власть?” - грачеше Ленин под покрива на моите родители, пасторско семейство. „Советская власть - это власть солдатов и матросов…”

***

Повечето ми съученици с доброволно покорство влязоха в Дружеството за германо-съветска дружба. През 1989 година в него членуваха шест и половина милиона души, през 1991 останаха едва 20 хиляди. Членството в това дружество се смяташе за най-приемливата форма на изискуемата от всеки източногерманец „обществена активност”. Учениците плащаха някакви дребни пари за членски внос и така доказваха, че взимат присърце „вечното братство с родината на Ленин”.

Нашият директор организира партньорство с едно башкирско училище. Веднага пристигна цял наръч писма, които тържествено бяха раздадени в часовете по руски език. Като филателист, аз веднага грабнах някакъв плик с много марки. Вътре имаше фотоалбум и писмо на кирилица. Вера от Уфа с калиграфски почерк описваше живота си като ленинска пионерка. Огледах я на снимките: с дебела плитка, кордела и пионерска връзка. Вера в парка, Вера козирува на знамето, Вера на пост пред някакъв обелиск. Изрязах си пощенските марки, изхвърлих албума и така и не ѝ отговорих.

***

Отношението към Съветския съюз е самата сърцевина на германското разделение. Западногерманците по същество нямаха никакво отношение. А източногерманците бяха длъжни да имат. Победителките във войната сътвориха една паралелна история на двете Германии, която само привидно приключи през 1990 година. Нейните филизи стигат чак до днешния ден, защото двете страни се обединиха, но миналото им - не.

***

Много източногерманци и до днес се чувстват по някакъв начин свързани с Русия. Може би навремето са посещавали СССР, може би са следвали там или пък са изкарвали добри пари като строители на газопровода „Дружба”. Това не означава, че симпатизират на автократа Путин, на олигархическия капитализъм или на руските войски в Украйна. Не. Но срещу „победилия Запад” (и неговите медии) те демонстрират упоритата си източногерманска нагласа - опита, натрупан през годините, който залага на уравновесяване, помиряване и геостратегически баланс. Често ги ругаят, че били русофили. А те просто - навярно за пръв път в живота си - изпитват истинска германо-съветска дружба.