Когато Живков падна

Кога и при какви обстоятелства научихте за свалянето на Тодор Живков?

Николай Велчев: Моят съквартирант ми каза. Какво ти „каза“, той толкова тържествено и приповдигнато ме извести... Летеше на един метър от земята. Тъкмо се бях прибрал от лекции във ВИАС (днес УАСГ - б.р.), където бях втори курс. Моят съквартирант беше трети или четвърти курс Българска филология и беше донесъл радостната вест право от аудиторията.

Новината предизвика неописуемо удоволствие, но и усещане за нереалност. Я стига, как така Живков ще падне! Аз бях на 23 години, но бях сигурен, че 78-годишният Тодор Живков ще ме надживее. И то без преди това да падне от власт. Втурнахме се да търсим потвърждение на новината от разните „черни“ станции. Не помня на коя налетяхме първо, май на „Свободна Европа“. После и на другите. Слушахме ги редовно и затова знаехме кога точно са им емисиите. От западните радиостанции бяхме научили за протестите в Лайпциг, а сега научавахме, че нереалното се случва не само на тях, но и на нас. А после разбрахме, че не само на нас и на тях, а и на цяла Европа.

Как си представяхте тогава България след четвърт век?

Николай Велчев: Нямах никаква идея. Не знаех какво ще правя като завърша, камо ли какво ще прави България без Живков. И аз, и България бяхме насред едно огромно поле и не беше ясно накъде трябва да тръгнем. За мен осъзнаването дойде чак през 1991 година, когато Федерацията на независимите студентски дружества (ФНСД) стана член на една паневропейска асоциация и така започнах да участвам в срещи в чужбина. Спомням си как се озовах за първи път сред мои връстници в Амстердам, как ги слушах да ми разказват през какво преминават. Чак тогава разбрах колко трудности ни чакат. И че ние нямаме ни най-малка представа за тях. И че дори да издържим, резултатът накрая може изобщо да не е такъв, какъвто ни се иска.

Във ФНСД може и да е имало хора, които ясно са си давали сметка накъде сме тръгнали, но това ми се вижда малко вероятно. Ние разсъждавахме така: „Дайте да бутаме комунизма, пък каквото и да дойде след това, едва ли ще е по-лошо“. Аз и днес споделям това си виждане за комунизма, но все пак има една разлика между мен сега и мен тогава. Днес например знам, че този порив да съборим комунизма не е бил достатъчен. През 1989 година изобщо нямахме представа какво сме тръгнали да правим. Тичахме нагоре-надолу, водехме ежедневни битки с БКП на всякакви нива, на два пъти пробвахме да издаваме вестник, организирахме шествия и митинги, изграждахме структури, заразявахме се взаимно с ентусиазъм, а после заразявахме и останалите... Просто нямахме време за разчети и сметки.

Оттеглих се от всичко това година по-късно - по две причини. Първата беше разочарованието. След като бях участвал в две студентски стачки, в които ни сложиха на „ролкови кънки“, реших, че стига. А другата причина беше, че трябваше да се издържам. Еуфорията отмина, рогата ми се сблъскаха с реалността.